Шофьорът на товарния автомобил изля от високия си прозорец кратко поройче от подобни думи, после отвори рязко вратата към Циана и подвикна:
— Качвай се, малката! Зарежи го това врескало!
И Циана се качи при него, защото големият автомобил изглеждаше значително по-надежден от малкия. Щом потеглиха, шофьорът се изсмя победоносно:
— Така де, от тия лайнари човек не може да се вреди! Все те обират каймака по пътя, ама тоя ще ме сънува нощеска! Видя ли как му спрях, а?
Циана не разбра в какъв смисъл той омеша някакъв каймак с някакви клозетни продукти, но грубото му лице и грубият смях й се сториха пикантно мъжествени.
— Къде си ходила? — запита я той, вместо да я запита къде отива. — Да си пуснем ли малко музичка, а?
Кабината се изпълни с такъв внезапен крясък, та вероятно не се чу колко неубедителен бе отговорът й:
— На разходка из природата.
А истината бе, че тук се оказа най-близкото място, където хронолетът можа да я остави незабелязано от хората.
— Ти май не си оттук, щото и приказката ти не е тукашна.
Циана си въобразяваше, че поне говорът и облеклото й нямаше да я издадат. Опита се да отклони вниманието му:
— Каква е тази музика? За какво крещят толкова?
— Па за любов, за какво друго ще крещят! — пак се засмя шофьорът и очевидно още се чувствуваше победител. — А ти как така се скиташ самичка из природата? Ако те нападне някой?
— Аз съм доста силна. Учила съм и разни хватки по самоотбрана.
— Бе то да те налегне някой такъв като мене, ще ти видя хватките.
Юмрукът му на волана бе голям почти колкото главата й, та хватките сигурно нямаше да й помогнат, но Циана не се уплаши. Силата, която излъчваше шофьорът, се усещаше като уют и опора. И някакво срамежливо колебание се усещаше още у него.
Мъжът в радиото бе се накрещял и млъкна, вероятно с надеждата, че дивашкият му зов е бил чут, а на негово място се обади приятничък женски гласец с невероятното искане: „Обещай ми светло минало…“. Въпреки че товарният автомобил доста силно я подмятате насам-натам, Циана се усети, както се казва в двайсетия век, улучена право в сърцето. Колко много имаше нужда сега някой да й обещае да бъде светло миналото, в което бе се гмурнала така презглава! Запита:
— Какво се разправя в тази песен?
— Не чух, ама сигурно пак за любов, за какво друго! Ух, какво е премръзнало това краче!
Корава и топла, ръката на шофьора бе обхванала цялото й коляно. После с грапава нежност се премести нагоре по бедрото, а притежателят и нададе странно запънат в гърлото вик, подобен на предишните орангутански любовни крясъци по радиото:
— Иииих, начиии!
— Значи ли казахте? — добросъвестно го запита младата истерична. — Какво значи?
Шофьорът се смути и като че ли се ядоса.
— Това значи! Отгде ги измислиха тия план-графици, майка му стара, че и тия автостради, дето няма човек къде да спре! Слушай, малката, хайде да се видим довечера, а? Да пийнем по едно, да се стоплим. Страшно мезе си! Човек само като те погледне, и веднага му се допива.
Неразбрала целия смисъл на поканата. Циана веднага се съгласи, защото имаше нужда някой да я въведе в днешния живот, а никак не бе сигурно, че още днес ще намери своя историк.
— Е, това е! — пак така странно възкликна шофьорът, очевидно изненадан от съгласието й. — Само че ще ме извиниш, ама не мога сега да те стоваря в центъра, много съм закъснял. Ще слезеш на плавателния канал, там ми е и предприятието, а там вървят много автобуси занавсякъде. И ще ми кажеш после къде да те намеря.
Циана не бе виждала плавателен канал нито по картите на София, нито на филмите от това време.
— Па имаме си, що да си нямаме? — отвърна й шофьорът, като махна ръката си от бедрото й; бяха навлезли в града.
— Голям ли е?
— А! То вода в него няма!
— Защо?
— Ми щото София няма вода да си умие очите, та за плавателен канал ли ще има!
— Защо тогава сте го изкопали?
— Е па да си имаме канал! — позасмя се шофьорът. — Казвай къде да се срещнем!
Не за пръв път младата хрононавтка се укори, че не бе изучила сериозно социалната психология, за да си отговори сега на въпроса, възможно ли е милиони хора да си внушават, че имат нещо, което в действителност не притежават.
— Да не се отметнеш, ей! — обезпокои се шофьорът от мълчанието й.