Когато се готвеше за срещата с далечния си възлюблен, тя естествено обърна особено внимание на облеклото. Старателно проучи заложените в историческите компютри модни албуми и дълго избира, докато се спря на това кожено костюмче: къса поличка, блузка и пазещо от вятър и дъжд якенце, чанта през рамо от същата кожа, подобаващи обувки. Хем беше кокетно — откриваше добре красивите й крака, хем щеше да понесе несгодите на пътуването. А ето че бе сбъркала, и то много сериозно, защото вместо да й осигури допълнително прикритие, то я открояваше по някакъв скандален начин.
Небрежна към модните движения на своя век за сметка на отдавна отминалите, младата историчка не знаеше, че дори лично да влезеше в конфекционните магазини или в шивашките ателиета на времето, в което бе се спуснала, не можеше да бъде сигурна дали ще улучи модата от вчера или модата от утре. Камо ли пък, когато се целеше в нея от три века разстояние.
Бе готова да скочи веднага, но бяха й казали да слезе след три спирки, а и нито веднъж не зърна през прозореца магазин за облекло. Вместо това прочете на перваза под стъклото една лирична декларация, предназначена навярно да успокоява нервни пътници като нея. Някой бе изчегъртал с доста разкривени печатни букви: „Мой роден, мой хубав трамвай, с теб бих пътувал и до Хавай!“
Но защо, изуми се Циана на анонимния поетичен възторг, та нали си имат самолети за далечните разстояния! И се ужаси от представата, да пътува чак до Хавай с това дрънчащо и пищящо на всеки завой досадно бавно превозно средство. Не, нищо, нищичко не можеше да разбере в тая своя някогашна родина!
Преди да попита за хотел, Циана се втурна в първия магазин за женско облекло, който се изпречи пред очите й, усетила се направо подгонена от погледите на минувачите. Няколко продавачки стояха отегчено между висилките с рокли и палта; нейната поява ги заинтересува, но не в такава стенен, че да напуснат местата си, да я попитат какво желае. Само най-възрастната раздвижи бръчките около устата си в нещо като готовност за разговор и Циана потърси нейната помощ.
— Моля ви, искам да си купя нещо, рокля, костюм. Кое сега е модерно?
— Па знам ли! Аз от моди много-много не отбирам.
Продавачка на женско облекло, която не познаваше модите! Циана щеше да я наругае, ако не бе си спомнила, че се намираше в същото положение, когато я пратиха при компютъра на астероида „Габрово“. И настоя:
— Какво ще ме посъветвате да облека?
— Ми нещо, дето да ти скрие срамотиите — засмя се жената, но не беше недружелюбно. — Ела, ела, я че ти изберем!
Уморена от шокиралите я досега впечатления, тя се остави в ръцете на възрастната продавачка, а тя пък намери за майчинската си загриженост изненадващо безропотен манекен за събличане и обличане и още по-покорен слушател за напътствията си. От тях историчката запомни само едно, защото й се стори особено абсурдно:
— То модата си е мода, дъще, ама мъжът иска само той да гледа онова, дето имаш за показване, а не сичките да го гледат…
В афекта си бе забравила, че не можеше веднага да захвърли кожения дубликат, направен в двайсет и четвъртия век. В него имаше тайни джобчета с разни полезни неща като газовото пистолетче за отбрана, антивирусни средства, часовничето-дъвка, а отвратителният костюм, който й избра продавачката, нямаше джобове. В хотела щеше да го поноси, докато му свикне. Засега нека пък те свикват с хубавите ми крака, рече си тя троснато и за кураж си изтананика заседналия в главата й рефрен: „Обещай ми светло минало!“
Обещаваха й го. Млади мъже тихичко подсвиркваха, когато минеше край тях. Чуваше и подмятания — явен израз на любовни желания. В тази толкова мъглява епоха поне любовните намерения се изказваха недвусмислено. Трогнаха я и странните обявления, които зърна по стената, макар да я смутиха непознатите й български имена.
Загубихме Коко, известяваше едно от тях, но той ще си остане вечно сред нас със своя весел нрав, с другарството си, с чаровната си усмивка. Съобщаваха го приятелите му Пепа, Зика, Муци, Фъц. Обратно на това близките на Стоян Мутев му разясняваха, че той никога нямало да се върне при тях. Циана обаче не владееше добре интонациите на българския от двайсетия век и не разбра да го натъжат ли искаха, или да го зарадват. Четиридесет дни без непрежалимия Океан Бобчев, разгласяваше друго. „Скъпи Оки, четиридесет дни — четиридесет люти рани в сърцето ми, които никога не ще зараснат…“ И тук усмивката бе играла важна роля, защото настойчиво уверяваха покойника каква е била тя и колко благ е бил неговият поглед, а после пък му се натякваше, че е оставил своята сиротна женица вечно да скърби. На снимката обаче нямаше никаква усмивка, а очите бяха жестоко размазани, сякаш осиротялата женица за отмъщение бе му ги избола.