Така тя успя не само да влезе в следващото заведение на самообслужване, а и слепешката да си вземе някаква чиния от бюфета. Избра си по-чиста на вид маса, тоест по щампованата с разноцветни петна покривка нямаше поне трохи и смачкани салфетки, застави се да не гледа ръба на чинията, внуши си, че ще умре, ако не изяде веднага нещото пред себе си, все едно какво е.
Един смущаващо дребен мъж със синкаво бледо лице прекъсна неприличното й хранене, като я помоли любезно да заеме насрещния стол. Табличката застрашително се люлееше в ръцете му, люлееха се и двете черно-сиви като асфалта на улицата метални панички с еднаква супа, но той се справи с цялата си неувереност и деликатно засърба.
Циана срещна два-три пъти погледа му, който продължаваше да й се извинява, и забеляза с педантичността на историчка: като националното знаме, бяло, зелено и червено — защото под зеленото на ирисите, около зениците имаше мътни кръвясали ореолчета.
При четвъртата среща на погледите им мъжът с трикольора я заговори също така внимателно, сякаш се боеше да не изтърве на покривката някоя от думите си. А издихът му я лъхна още по-силно с онази ужасна миризма, която бе донесъл със себе си — на нещо вкиснато или съдържащо спирт.
— Извинявайте — каза деликатното мъжле. — Много извинявайте, че ви гледам така, но вие толкова приличате на една жена, по-скоро на едно момиче, което… Е, ще ви призная: което аз обичах. Трагичната любов на моя живот, моето черно щастие…
Той лекичко изхлипа, а може би се уригна, подреждайки думите с видимо усилие, но затрогващата им болка развълнува Циана. Нима не бе трагична и нейната любов към този историк, от когото помнеше само един белег от магарешка подкова на лявата буза?… Но и с нова надежда я донахрани внезапната изповед на това мъжле: Значи тя не бе чужда с вида си на днешното време, значи и в този век би могла да бъде обичана!
— Нямате представа какво момиче беше тя! — възкликна мъжлето и трикольорът в очите му засвети тържествено. — Ама как да нямате, погледнете се в огледалото, и ще видите! Толкова си приличате! Впрочем — поразколеба се той и надникна под масата. — Краката й май бяха по-големшки. Кой номер обувки носите? Тя имаше четиридесет и трети.
О, господи! — изпъшка момичето от бъдещето, отново загубило самочувствието си спрямо двайсетия век.
— Да, да, по-големи бяха — продължи да наднича към краката й мъжлето, сякаш търсеше там потвърждение за трагедията си и Циана избяга, забравяйки на съседния стол торбата с купените дрехи.
Едва след час откри липсата им, но беше късно да се връща. Тогава бе станало вече късно за много неща.
На улиците настъпваше онова време, което наричаха „час пик“ — с двойно повече коли по платното, с тройно повече пешеходци на тротоарите. Бе времето, когато всички бързаха и всичко се извършваше по-бавно. Замаяна от газовете, блъскана от минувачите. Циана се носеше заедно с тълпата нанякъде си, губейки постепенно и последните остатъци от своята надежда. Някъде из тая необозрима тълпа се прибираше сега към дома си и нейният любим, или пазаруваше из магазините, но тя не се видя редом с него. Все по-силно усещаше, че не ще издържи още един ден на тази отровна атмосфера, а едва ли ще й позволят да го вземе със себе си. И любов ли беше изобщо това, което така неподготвена я хвърли тук? Не е ли повече един детински романтичен порив към някакъв живописен белег от магаре? Не е ли онази често срещана човешка драмичка, да си въобразяваш, че обичаш някого, а всъщност да си влюбена само в спомена си за него и за собственото си някогашно чувство?…
Поредният от ударите, които й нанасяше този неприятен град, я завари улисана да се пребори още веднъж с малодушието си. Не беше удар в прекия смисъл на думата. Някой я блъсна отстрани — нормално за такава гъста тълпа, друг я блъсна в гърба, но в следващия миг нещо дръпна рамото й почти до изкълчване и когато тя се опомни, чантата й бе изчезнала.
Лишена от рефлексите на съвременния човек, вместо веднага да викне за помощ, Циана се заозърта, занадига се на пръсти, но може би защото никога не бе виждала крадец, не заподозря никого сред двупосочния порой на минувачите. Тогава чак усети и празнотата на ръцете си — пакетът с дрехите също липсваше.
Непобеденото й малодушие се превърна в краткотрайно отчаяние. Защо не бяха й дали подходящ паспорт? Защо не я посъветваха да държи парите си в тайните джобове, не в чантата? Защо бяха я пуснали така скандално облечена?… Човек би си помислил, че е нарочно, ако не знаеше каква отговорност носи Институтът за оцеляването на хрононавтите, дори когато е против някое тяхно пътуване. Сега вече наистина се налагаше да изостави, макар и временно, своето намерение, за да се върне по-добре подготвена.