— Крадци! Хайдуци! Всички сте хайдуци!
Никои не възропта против страшното обвинение. Или наистина бяха крадци, или бяха свикнали да ги обиждат, и продължиха усърдно да му помагат, докато той не им изрева да се махат.
Циана също бе смаяна от постъпката си, та не използува сгодата да избяга. А когато след многократно надничане между раменете на помагачите се убеди, че нападателят й не е пострадал, и отново се запромъква към изхода, бе вече късно. Пред вратата я чакаха неумолимите обятия на изпълнителната власт.
— Ето я, Маринчо! — възтържествува дебелата продавачка и побутна към нея едно съвсем младо милиционерче, което по същия начин бе уловила на улицата.
То не беше дори милиционер, а курсант последна година, квартално момче, което мнозина от купувачите познаваха още от дете. В отпуска, то бе излязло из махалата да се поперчи с униформата си и доста се противи да бъде въвлечено в тази кокошкарска история. Известно е, че всеки ученик в милиционерското училище ще предпочете сеещи смърт банди и други такива неща, в които би могъл да се прояви, пред закононарушения на стойност три лева и седем стотинки, но сега сякаш целият квартал виждаше в него своята опора и той трябваше да оправдае доверието на народа.
Разбира се, Циана попадна в неговите обятия, чисто фигуративно казано, защото, щом я видя, курсантът веднага скри ръце зад гърба си. С тия голи ръце той би излязъл сам срещу някой въоръжен до зъби главорез, но какво можеше да направи с тях пред едно толкова хубаво момиче с разплакани очи?
Двамата се гледаха безпомощно, докато обръчът от купувачи се премести от управителя около тях и нажежи вътрешното си пространство с очакване и любопитство. Трябваше вече нещо да се предприеме и в своето смущение курсантът все пак налучка онова, което би направил всеки отдавна завършил образованието си милиционер: поиска паспорта на закононарушителката. Щеше да вземе паспортните й данни и да рапортува в районното управление, където по-добре знаят как да постъпят с провинилата се гражданка. Гражданката обаче нямаше документи.
— И се бие! — провикна се управителят, като виреше мустаци над главите на клиентите си. Навалицата доста непочтително бе го изблъскала най-назад.
— Заявихте ли в управлението, че ви е открадната чантата? — попита с още една надежда бъдещият милиционер, но и тя мигом угасна. Нещата станаха съмнителни и той се видя принуден да изрече онова, което най-малко желаеше: — Тогава ще трябва да ви задържа.
Циана не знаеше точния смисъл на този израз — замириса й на хващане неизвестно как и за какво. Височко израсло, момчето изглеждаше слабовато, та една от познатите й хватки сигурно би му стигнала, можеше да си послужи и с газовото пистолетче, но видът на милиционера бе по-скоро уплашен, отколкото заплашителен и тя реши да не влиза повторно в ръкопашен бой с двайсетия век. Зачака.
— Да, да, трябва да ви задържа, гражданко! — повтори, сякаш се самоубеждаваше, курсантът, а дебелата продавачка майчински го окуражи:
— Задръж я, Маринчо, задръж я!
— И ще я задържа, како Маро, като нищо ще я задържа!
Дългът наистина настояваше за това, но как да го приведе в изпълнение? Щом е такава, че налита и на бой, налагаше се да я хване по някакъв начин, но нали всички минувачи ще си помислят, че му е приятелка, а пък с тая поличка! Що ли му трябваше да облича униформата!…
Той щеше да изрече още веднъж заканата си, докато съобразяваше как да опази честта на мундира, но един от купувачите го изпревари:
— Хайде бе, Маринчо, задържай я вече! И ние си имаме работа!
Обръчът около двамата окончателно се превърна в една зинала за смях и подигравки огромна уста, след като се обади и баба Стойна от съседния вход на техния блок. Неуморима в стремежа си да изложени целия квартал, тя подвикна гальовно:
— Спогодете се, Маринчо, спогодете се, баби! Я какви сте ми млади и хубави! — а някой побърза да я увери:
— Ще се спогодят, бъди спокойна!
Курсантът се изпъна люто наранен, изрева с пресилено дебел глас:
— Вървете пред мен! И да не сте посмели да бягате, че…