— Ще имате възможност да решите дали да ми отговаряте, или не.
— Чудесно! — зарадва се момичето. — Затворете ме в мазето, а вие през това време намерете човека, за когото ви моля.
Капитанът още не искаше да го търси, защото тя единствено на него разчиташе да й създаде някакво алиби, а това също беше подозрително. И гневно промени решението си:
— Не, ще стоите тук, докато не ми кажете истината!
— Ако аз ви я кажа, няма да ми повярвате! Затова потърсете, моля ви…
— Тогава ме излъжете, ама така, че да ви повярвам!
Той бе отхвърлил още в началото възможността тя да е шпионка, но една шпионка, която се разхожда без документи и краде гроздова ракия за три лева, и няма никакъв адрес, беше сто пъти по-вероятна от алибито на арестантката.
Капитанът предпазливо й зададе няколко доуточняващи въпроса, реши, че при това положение един от двама им трябваше да иде в лудницата, а понеже все още смяташе себе си за по-полезния член на обществото, повторно запита по телефона какво става с доктора. Лекарят беше пристигнал и той тръгна да го осведоми предварително, отвръщайки на триумфа на арестантката си: „Нали ви казах, че няма да ми повярвате!“, с най-дружелюбното си уверение:
— Напротив! Сега вече всичко ви вярвам.
Отегчена от не по-малко абсурдния и за нея разпит, Циана пъхна в устата си експерименталното часовниче, за да се дозареди с време и настроение. Завариха я да дъвче, силно угрижена, че бяха й повярвали. Та нали затова бяха забранени за посещения тези векове — защото вече се приемаше за възможно пътуването във времето!
— Махнете тая дъвка! — скара й се капитанът.
— Дразни ли ви? — сговорчиво рече Циана. — Само още две-три минути, моля ви! Имам нужда от нея.
Лекарят му смигна да не предизвиква конфликт и бащински я запита:
— Значи вие се казвате Циана? И не сте кръстена нито на дядо Ценко, нито на баба Цанка, а на химически елемент циан?
Хрононавтката бързаше да досдъвче необходимото и време и само кимна.
— Трябва да видя ръцете ви. Нали ще съблечете за малко якето и ще вдигнете ръкавите на блузката?
Макар да не разбираше за какво е нужно, тя покорно се остави да огледа красивите й обли ръце, но категорично отказа да свлече чорапите си.
— Нищо, и така ще може — примири се лекарят, посегна към едното й бедро и се наведе да го огледа за следи от инжекции, но в следващия миг доста тежичко се тръшна на задника си.
Не от изненада, не, един съдебен психиатър трудно може да бъде изненадан от някоя човешка постъпка.
Просто Циана, свикнала медицинските прегледи на тялото й да се извършват от диагностичните роботи, импулсивно бе го блъснала, възмутена от безсрамното опипване. Но веднага се спусна да му помогне с почти насълзена молба за извинение, та капитанът, който бе посегнал към копчето, се отказа да й надява белезници.
— Ох, никак не съм подготвена за вашия век!
— А за кой сте подготвена? — отдалечи се лекарят от нея.
— За древните и за средните.
— Там едва ли щяха да се церемонят толкова с вас! — рече капитанът, лекарят обаче професионално нямаше право да й се сърди.
— Позволете поне да видя очите ви и езика.
За да покаже езика си, тя трябваше да го освободи от часовничето. Извади красивата му кутийка и внимателно го изплю в нея, при което капитанът скочи иззад бюрото, а лекарят сам облещи очите си като за преглед.
Правеше нова грешка, но часовничето бе свършило своята работа и Циана се изсмя, вече забавлявайки се:
— В едно свободно общество всеки има право да дъвче каквото си ще, нали така, другари?
— Да, да, разбира се — не посмя лекарят да отрече, че живее в толкова свободно общество и се обърна към дежурния офицер, а в погледа му се съдържаше готовата диагноза. — Близките й обаче трябва да бъдат уведомени.
Следствието бе всъщност приключило и капитанът нареди на телефониста да открие сред единайсетте еднакви имена в телефонния указател търсения историк, докато лекарят доверително привличаше стола си към превърналата се в пациентка арестувана. Хвана гальовно ръцете й — не се знаеше дали няма да посегне отново — и с най-нежното приятелство в гласа си я помоли да му разкаже отново всичко, нищо че звучело невероятно.
Циана още по-въодушевено продължи да се забавлява с абсурдната ситуация, но лекарят много скоро я прекъсна, засиял от радост:
— Ами да, тази история ми е позната! И името е същото. Циана! А аз все се чудех откъде ви познавам. Има такава книга, нали? Фантастичен роман. И човекът, когото казахте да потърсим, е нейният автор.
— Но нима той е писал за това? А ни обеща, подлецът, никому да не казва! — извика младата историчка, убедена в този миг, че мрази своя изневерил на науката колега.