Явно хронолетът бе я стоварил фатално късно, за да успее да промени нещата. Не й оставаше друго, освен да извади газовото пистолетче, да се измъкне оттук и незабавно да напусне това толкова неморално време. Преди това обаче се налагаше да отиде донякъде, защото из улиците не бе видяла тоалетни, а възмущението й я направи нетърпелива.
Капитанът нареди на един милиционер да я съпроводи, правейки му знак, че арестантката е опасна, а щом останаха сами, докторът обясни:
— Разбрахте, нали? Налудна идентификация. Чела е книгата и се е вживяла в героинята, че и автора й обявява за свой близък. Имахме наскоро един много интересен случай…
И той заразказва този, според него, по-интересен клиничен случай, а капитанът го чакаше да свърши, за да узнае обществено опасно ли е това заболяване и какъв дял от отговорността се налагаше да поеме.
Циана доста се забави, за да си състави план кога и как да извърши своето покушение срещу народната милиция. Помъчи се още да си спомни и какво велико и добро е извършил двайсетият век — теория на относителността, начало на социалното преустройство на планетата… та да не си отиде от него така ожесточена, и когато се върна, авторът на популярния фантастичен роман вече стърчеше насред кабинета на дежурния офицер.
Тя още от вратата се хвърли да го прегръща, а след като нацелува до насита белега на лявата му буза, изхлипа:
— Борис, кажи им да ме пуснат! Ужасно ме измъчиха заради някакъв глупав паспорт.
— Значи наистина ви е близка, не е само ваша читателка? — зарадва се и капитанът, който вече предпочиташе да изпрати нещастното момиче в къщи вместо в лудницата.
— Да, да, трябва да я пуснете — отвърна писателят, но не изглеждаше съвсем уверен в желанието си.
— И коя е тя? Откраднали са й документите.
— Амиии… Циана — затрудни се той какво повече да каже, сигурно защото и най-необузданият фантаст изпитва все пак някакво чувство за отговорност пред своето съвремие. — Циана! Моят прототип.
— Каква ви се пада? — затрудни се и капитанът. В своята практика той си имаше работа с всякакви типове, но прототип още никой не бе му докарвал.
— Мога да гарантирам за нея — избягна отговора фантастът, като припряно заизважда от джобовете си разни документи: шофьорска книжка, паспорт, две клубни карти…
— Не е нужно, моля ви. Та ние ви познаваме! — намеси се лекарят, кимвайки с усмивка към капитана.
Като човек на науката, той, естествено, не можеше да си позволи да вярва на подобни измишльотини и продължаваше да е убеден в своята диагноза, но също предпочиташе да се отърве от момичето, вместо да му търси сега място из препълнените софийски психиатрии.
И дежурният офицер любезно изпроводи двамата чак до изхода, за да се върне и кабинета си с нови опасения за своето време: Бе то и много фантасти се навъдиха напоследък, а знае ли човек какво може да се очаква от тях!…
Не по-малка тревога бе обзела обаче и Борис. Отначало историк, после — фантаст, той сякаш бе прескочил собствената си епоха и все по-трудно се оправяше в нея. Какво щеше да прави с гостенката си? В хотела нямаше да я приемат без паспорт. Всичките му приятели бяха женени — ще рекат: що не я вземеш при себе си, щом ти е роднина, а кажеше ли им истината, ще го скъсат от подигравки. Единствено фантастиката позволяваше да се приемат сериозно невероятни неща…
За няколко мига той неволно си представи как героините на досегашните му произведения вкупом го нападат по същия начин и се възхити: „Леле, какъв роман става!“ Но изглежда, писателското му въображение още не беше рутинирано, защото веднага се изплаши. Засега му стигаше присъствието и на само една от тях. Да, писателството също си носеше своите рискове.
Тя седеше в колата до него, красива и уж близка, а много по-далечна от някога. Бе излял още в първия си роман всичката своя влюбеност в оня идеал за жена, който тя някога създаде у него, и всичките си луди мечти — това бе предизвикало и шумния му успех. Но сега го занимаваха други теми, и в друга своя героиня бе влюбен, и дори не се засрами, че му се щеше по-скоро да се отърве от тази.
Навярно повечето писатели изпитваха досада от своите предишни героини — както изведнъж и с досада откриваме всичките дразнещи недостатъци на жената, която сме престанали да обичаме, но това не го утешаваше и той продължи да се бои. Добре помнеше своенравието на хрононавтката-историчка. Прелестна лудетина, в която не може да не се влюбиш, пред която обаче винаги си оставаш нащрек, защото не знаеш какво ще ти сервира в следващата минута. Да, много обичаме да четем и да пишем за такива момичета, с горчива самоирония си призна бившият историк, но не дай си боже да ги срещнем на живо!