А и Циана потвърди опасенията му, като още в колата го нападна с укори:
— Значи ти все пак стана писател, така ли? Е, да, с това твое безотговорно въображение!
— Много станахме историците, няма хляб за всички ни — полушеговито отби атаката Борис.
— Много били! А знаеш ли какво е при нас? Представи си го само: след още триста години история!… И колко книги си написал?
— Две романчета и пет-шест разказчета — поиска да омаловажи прегрешението си писателят.
— Уф, как не успях да го предотвратя!
— Ама как ще го предотвратиш? — обърка се Борис, сигурно защото фантазията му все пак не бе достатъчно школувана.
— Трябваше да дойда във времето, когато се запознахме, а закъснях. Да не би да си се и оженил? — с внезапна тревога запита Циана и тихичко изохка, когато чу, че имал петгодишно момче. — Слушай, Борис, искаш ли аз сега да си ида и да се опитам да се върна пак, но с тия няколко години назад? Тогава ти ще си останеш историк, и ще работим заедно, и много-много ще се обичаме…
Фантастът едва не блъсна колата в тротоара.
— Ще опитвам, докато улуча — настойчиво го увери Циана, без самата да е сигурна дали не се заканваше само инатът й.
— Ще рече… да ми промениш съдбата, така ли? — възбунтува се у него изконното фаталистично чувство на човека и Циана отвърна троснато:
— Моята също ще се промени.
Бе повече сърдита на себе си, защото и у нея радостта от срещата все не се появяваше. Това не беше онзи Борис, който смело се качи тогава в машината й. Сегашният Борис уплашено бе се качил дори в собственото си шумно и смърдящо автомобилче. Но тя като че ли също не бе дошла с предишното си чувство към него. И ако се върнеше в оня чаровен час на запознанството им, щеше ли да пристигне с тогавашното си чувство? Какво правеше машината на времето с любовта? Май излизаше прав милият Александър, като се боеше, че проблемът не бил изследван…
Заразена от малодушието на своя автор, храбрата му героиня изведнъж рече плахо, с най-женското от всички любопитства:
— Може ли да видя поне жена ти, детето?
— Ще ги видиш — обеща й фантастът, решил да я настани за тази нощ у дома си. — Но моля те, ти си все пак от едно съвсем друго време. Искам да кажа, не бива да й се сърдиш, ако… Пък и мен да разбереш…
Обаче не му остана време да мрънка повече, защото трябваше да паркира някъде сред стадото от коли пред жилищния блок. Така пропусна да забележи и особено интересната ситуация: не авторът да се опитва да разбере своите герои, а да ги моли те него да разберат.
Младата историчка внимателно заоглежда онова, което в тия години наричаха интериор, и фантастът изпита еснафската нужда да се оправдае: Още не сме се обзавели, както трябва, но от следващата книга… А тя закономерно полюбопитствува как трябва, което наново затрудни фантаста.
— Е, тия работи Сийчето по ги знае.
— Кое е Сийчето?
— Жена ми. Ще се върне по-късно, на работа е. Ти се разполагай, а аз ще отскоча до магазина да купя нещо за вечеря. Циане!
Хрононавтката подскочи от вика му, но из насрещната врата дотича рошав малчуган с голяма металическа играчка в ръцете.
— Тате, тя се счупи.
— Ето го и Циан! — обяви татето тържествено, защото бе забравил нещо толкова важно.
— Как Циан? — не проумя гостенката.
— Циан! На теб е кръстен. Запознайте се! Това е леля ти Циана, за която толкова съм ти разправял.
Детето се смути. В разказите си татко му никога не бе я наричал „леля“ и беше я описвал в дрехи от чисто сребро. А Циана трябваше да преглътне не по-малкия абсурд от оня с нейния професор: дете от двайсетия век, да бъде кръстено на човек, който щеше да се роди няколко века по-късно. Този път и фантастът усети колко нелепа е ситуацията, но както повечето автори в подобни случаи, побърза да се измъкне с тайната надежда, че опашката в магазина ще е голяма, а през това време двете жени сами ще са намерили общия език. В края на краищата жените са си жени, все едно в кой век са родени.
— Циане, не оставяй гостенката да скучае! Аз ей сега ще се върна.
Малкият домакин послушно се зае да изпълни поръчението, но не се реши да назове с обикновеното „леля“ необикновената гостенка.
— Вие там имате ли летящи чинни?
Циана огледа тенекиената играчка и предпазливо отвърна, че техните били по-различни.
— Сигурно не се развалят така бързо — въздъхна момченцето с упование в бъдещето. — Хайде тогава ми разкажи една приказка от вашето време, моля те!
Циана привлече своя кръщелник до себе си, погали меките му косички. Крехкото телце силно я развълнува — сякаш докосваше нещо свое, което отдавна бе загубила и намерила го отново, не знаеше нейно ли е още и дали има право да му се радва. Но каква приказка да му разкаже? Откакто помнеше, тя бе се забавлявала само с приказките на миналото, та когато започна, никак не бе сигурна дали тази е от нейния век: