— Имало едно време един подпредседател. Той бил силен и храбър подпредседател и много му се искало да стане председател. Но за да стане председател един подпредседател, той трябвало да мине през подпространството, където да извърши големи подвизи. В подпространството обаче се влизало само през черните дупки. Ето защо той трябвало най-напред да скочи в някоя черна дупка…
Телефонът иззвъня неприятно рязко и малкият се втурна към него, съобщи възторжено:
— Леля Циана дойде!… Как не се сещаш ма, мамо! Дето съм кръстен на нея. От книгата на тате!
Майка му, изглежда, веднага затвори, защото момчето извика няколко пъти „ало“ и подуха в слушалката, преди да я върне — нещо, което се стори на историчката твърде интересно: да се духа така в един апарат, сякаш искаш да му вдъхнеш живот. Вероятно бе някакво съвременно суеверие.
Този път момченцето самичко се сгуши под ръката й, като да търсеше закрила.
— И какво има в черните дупки?
Циана усилено си заприпомня какво е учила за тия космически дупки, в които още никой не бе влизал, защото там някакви ужасни сили поглъщали всичко, и дори частиците на светлината не можели да излязат навън…
— Ама подпредседателят излязъл, нали? — избърза малкият слушател, уверен в добрия край на всяка приказка.
Той още не знаеше какво е подпредседател, нито пък какво е подпространство, но, както всички деца, не можеше да допусне, че един подпредседател няма да стане накрая председател, щом е готов да се промъкне през подпространството. И Циана също побърза да се съгласи с него, а за отплата милият й кръщелник предложи да пуснат телевизора.
Сийчето пристигна, според идиоматиката на двайсетия век, с гръм и трясък, оправдавайки се, че трудно намерила такси. Застана насред хола, поразена измери дългите крака и късата поличка на гостенката — сякаш те бяха най-важното доказателство, че иде от далечното бъдеще, и като в полубезсъзнание докосна подадената й ръка.
От вцепенението я изведе възторжената декларация на сина й:
— Мамо, аз ще вляза в една черна дупка!
— Да не си посмял! — кресна му тя и хукна да посреща мъжа си, който викаше от коридора за помощ, защото бе се престарал в магазина.
Показа се за миг през вратата, вдигнал пълна мрежа с бутилки гроздова ракия — „За твоя професор! От мен!“ — и пак изчезна.
Подаръкът направо си я пъдеше и Циана се поразходи из хола в горестно недоумение: Нима им пречеше с нещо?… Докато се спря край открехнатата врата, чула възбудени гласове. В двайсет и четвъртия век подслушването се смяташе за извънредно неприлично, но на историците, попаднали в други времена, то бе разрешено.
— Ама как те ми мъкнеш тука разни курветини, ти ум имаш ли! — бе извикало Сийчето с патоса на вековни традиции.
Мъжкият глас се провря през процепа във формата на ужасено шъткане, а след десетина секунди женският отново изскърца своето соло:
— Я не ме будалкай, аз не съм ти читател!
Последва нова пауза и нов подем на женския глас, възвисил се до трагичния монолог на Медея, преди боговете да я спасят:
— Уф, божичко, що не ми пратиш и на мене една такава машина!
После настъпи злокобна тишина, чийто край обаче се оказа изненадващо щастлив, сякаш и двамата благополучно бяха минали през подпространството. Фантастът се появи с танцова стъпка, засиял от радост, сияеше в ръцете му и табличка с бутилка, с чаши и чинийки.
— Сега ще си хапнем, ще пийнем, ще си разкажем кому какво се е случило… — Дори запя: — Обещай ми светло миналооо…
Когато беше тревожен и объркан, той несъзнателно пееше, както децата в тъмните коридори.
— Борис, каква е тази песен? — сепна го Циана.
— Амии, песен! Шлагер! Често я пеят по радиото.
— А знаеш ли текста?
— Не, няма такъв българин, който да ти изпее цяла песен от край до край! Защо ти е?
— Хубава е. Особено за такива като мен — отвърна Циана и тъжничко повтори: — Обещай ми светло минало!
— Ей, вярно — изправи се фантастът, наредил донесеното на масата. — Та тя си е направо за химн на хрононавтите! Ей сега ще се обадя на Петър Анастасов1, на автора, искам да кажа, да ми я продиктува. Той в Пловдив живее…
Но Циана го сепна втори път и още по-силно, обнадеждена навярно от началния стих на песента:
— Борис, ти нали още ме обичаш?
1
Бележка на автора: Тук героят допуска груба грешка. Като вече професионален писател, той е длъжен да знае, че в подобни случаи разрешението се иска през Агенцията за авторско право, не директно от авторите.