Выбрать главу

Той панически изправи показалец пред устните си и пръстът сряза усмивката му на две, а влизането на Сийчето с друга табла я доумъртви.

— То с какво ли може човек да посрещне такива внезапни гости — закахъри се тя, доотрупвайки масата с непознати за Циана лакомства, и показа, че също умее да се усмихва радостно: — Ама няма да се притесняваме, нали? И вие няма, и ние няма!…

Малкият Циан изхвръкна от стаята си с безпогрешния нюх на всички деца и вдигнал се на пръсти, посегна към най-близката чиния. Плесницата бе поела вече своя път, но я спря внезапното изявление:

— Мамо, аз ще стана председател. — И ръчичката успя да награби шепа луканкови резенчета.

— Добре, мама, хубаво! Бягай сега в стаята си, аз ще ти донеса от всичко.

Бащата възкликна иронично:

— Я! Сега пък председател! — но май също нямаше нищо против намерението на синчето си.

Циана отказа поднесения й алкохол — правило номер едно за пътешествениците във времето бе всеки да си пие в собствения век, та да не стават бъркотии. И се захвана да яде, защото гладът нарастваше заедно с объркването й. А като не намери какво друго да каже на своите застинали в напрежението си домакини, запита:

— Значи ти напълно скъса с историята, така ли?

— По-добре да беше си останал в историята! — веднага се солидаризира с нея Сийчето, а фантастът отвърна:

— Че аз съм изцяло в нея! Ето, пуша цигари „Средец“, пия водка „Царевец“ и си замезвам със салам „Триадица“.

Циана не положи усилие да разбере шегата му, на която той единствен се засмя. Бе заета с мисълта как по-бързо да внесе яснота в отношенията си с тези хора.

Помъкнал един грамаден палячо, малкият Циан отново нахлу в хола, за да се похвали:

— Ние ще минем под пространството!

— Да не си посмял! — повтори още по-кресливо предишния си нервен вик майката. — Веднага се прибирай!

Той послушно се върна, но на прага изненадващо просъска с езика на бъдещите българи:

— Ще те натикам в черна дупка, така да знаеш!

Майката обаче знаеше само израза „в миша дупка“ и това я разтревожи:

— Ама за какви дупки сте говорили пред детето? — та Циана трябваше да обясни какъв грях е сторила и какво представляват черните дупки в Космоса.

— Има такива! — потвърди и фантастът, сякаш бе ги виждал стотици пъти, но Сийчето, въпреки своето „Аха!“, явно не им повярва, защото ги изгледа много подозрително.

За хората на бъдещето всяко подозрение бе непоносимо и то предизвика момичето.

— Борис, моля те, искам да говоря с жена ти насаме.

Сийчето рипна от мястото си, както наперен боксьор изскача на ринга. Очевидно и тя жадуваше предстоящата схватка.

— Елате оттатък. Той нека си пие водката — добави тя с равни дози великодушие и презрение. — Виж и детето какво прави!

С внезапното си решение двете така го смачкаха над масата, че той дълго не намери сили да посегне към чашата. Дори въображението му на фантаст не смогна да си представи как ще протече техният разговор, а той се оказа толкова кратък, че не му предостави време и да се опомни.

— Другарко Сийче — започна Циана, щом се изправиха една срещу друга насред спалнята ринг, където я отведе домакинята, и погрешното съчетаване на правилното обръщение с умалителната форма на името пак се дължеше на недостатъчната й подготвеност за този век. — Другарко Сийче, аз обичах Борис и дойдох заради него.

Без взаимно проучване, без дори да е заела гард, това я улучи като удар преди началния съдийски сигнал. Сийчето писна едно тихичко „Ох, божке ле!“ и се тръшна на семейната спалня, не съзнавайки естествено, че по този начин отвръщаше с не по-малко изненадващ удар.

Циана се изплаши — чак такова рухване заради една нищо и никаква работа, която с две приказки можеше да се уреди! И докато преди заядливо бе се питала „Какво толкова й харесал на тая дебелана?“, сега бе готова да се просълзи от умиление пред толкова любов.

По мерките на нашето време Сийчето само гальовно можеше да бъде наречена „дебеланка“, но на Циана още из софийските улици бе се сторило, че повечето нейни предшественички са или дебели, или още по-дебели. Нещо, за което вече не можем да я оправдаем, защото, както ние не предрешаваме вкусовете на идните епохи, така и те нямат право да се бъркат в нашите естетически мерки. Циана не помнеше — нали още тогава заличиха в паметта й случилото се, но ние отлично помним как тя нарече дебелана дори Праксителовата Афродита, а за една историчка това е повече от непростимо. И добре, че поне сега осъзна лекомислието си спрямо своята домакиня.

— Но защо така? Другарко Сийче, моля ви! Аз нищо лошо…

— Ох, нищо лошо ли! — писна мъничко по-силно Сийчето, а семейните пружини под нея дружно заскърцаха в ритъма на погребалното й опяване. — Божке ле, Божке ле! Ей тука, на, тука сме се любили, тука си се любим, тука сме създали дететоооо… Ама няма да ти го дам! Аз в милицията ще ида! И в съюза на писателите ще ида.