— Добре, Борис — прекъсна го тя, защото часовничето бе развързало езика му за дискусии, подобно на предизвиканите от алкохола. — Откарай ме тогава!
Фантастът обаче сега пък се огорчи, че тя така бързо възприе философиите му, и с една проста въздишка само се съгласи на вечната им раздяла.
— Къде?
— Аз ще ти покажа. Хайде!
— Не мога. Пил съм алкохол, забранено е.
— Ох, божке ле! — проплака историчката с възклицанието на съперницата си. Известно е това свойство на паметта ни човешка, да възприемаме най-лесно онова, което сме чули от враговете си. — Ох, божке ле, ами сега!
— Ще повикам такси, щом толкова бързаш. Но защо ти не останеш няколко дни?
— Сийчето ще ме убие.
— А, ще те убие! Ти не знаеш каква душица е тя! Тя всичко ми търпи, горката…
— Борис, моля те! Не мога да остана нито минутка повече! — тропна му тя с крак, точно както понякога го правеше и Сийчето.
Той едва-едва се размърда в своето изпълнено с горделиво сияние новопридобито време и Циана си помисли, че е важно да съобщи на астероида „Габрово“ това свое наблюдение: очевидно алкохолът ускоряваше и засилваше действието на часовничето-акумулатор. Бившият историк сякаш цял час примъква телефона към себе си и въртя номера, докато започна да се шегува с ленива самовлюбеност:
— Ало, другарке, вие четете ли фантастика?… Ха, браво! Тогава ще ме разберете. Ето, значи, на един фантаст му е нужно бързо такси, да иде в бъдещето за нови теми. Нали ще може? — засмя се на някакъв отговор, рече доволно: — Така, така, именно! Много ви благодаря! — и още по-бавно продиктува адреса си.
Таксито пристигна фантастично бързо за София от втората половина на века и Борис, разнежен в своето безначално и безкрайно време, не успя да опакова бутилките, награби цялата мрежа, въпреки настояването на гостенката си, че една била достатъчна. Но когато много ни се ще да отпратим някого, ние ставаме и необичайно щедри.
В колата разговаряха тихичко и с недомлъвки, иначе шофьорът можеше да реши да ги откара не на поръчаното място. Неуспял да потисне суетата си, той я запита не е ли прочела нещичко от него, преди да тръгне за насам. Циана пак отвърна, че много се била надявала да пристигне, преди той да започне да пише, и фантастът разбра: тя също бе се побояла от разочарованието.
— Но професорът е прав — добави тя. — Предполагам, че нарочно ме е спуснал по-късно, защото няколко пъти ми рече: Не се опитвай да променяш една съдба, която вече е регистрирана в компютрите. Нямаме такова право.
Той улови в тъмното ръката й, нежно я погали — за утеха и като уверение, че може би наистина така е по-добре. Чувствуваше се много неловко, чувствуваше, че я пъди, и чувствуваше още, че ще съжалява за това.
— А нещо друго така из нашата литература?
— Четох, разбира се, гледах филмите ви, нужно е — отвърна хрононавтката и вероятно защото още страдаше в неуспешния си поход към любовта, пак за нея заговори. — Странни хора сте, нелогични някакви. Криете любовта си, срамувате се, а излагате на показ всичките си престъпления. Свените се да описвате най-святото взаимоотношение, от което се ражда човекът, а в книгите си и във филмите така детайлно и с такава наслада изобразявате убиването на същия този човек, унищожавате го по стотици най-изобретателни начини. Перверзия някаква ли е, какво ли, не ви разбирам.
Не гледаше към него, гледаше през прозореца, където фаровете на насрещните автомобили през няколко секунди се впиваха свирепо в тъмната плът на нощта. На тази планета природата отдавна вече и нощем не намираше покой.
— Интересни са разсъжденията ти, но търпят възражения — рече писателят, усетил се уязвен, защото се смяташе за хуманист, а в неговите книги май също имаше повече жестокости, отколкото любов.
— Не ми възразявай, то си е ваша работа. Аз нямам право да ви съдя. На себе си възразявайте.
— Циана, мила, нали не ми се сърдиш?
— Глупаво е да се сърдим на миналото си — отвърна тя и прихна доста свирепо. — Уф, да ми го дадат на мен това минало, да видиш как ще го оправя!
А ръката й стисна пръстите на фантаста с такава сила, сякаш бе хванала вече миналото за гушата.
— И аз така мисля — подкрепи я внезапно шофьорът. — Глупаво е, ама на, мене кадровиците още ми имат зъб, щото дядо ми бял не знам какъв си, пък е умрял, преди аз да съм се родил.
Историчката от бъдещето не разбра от какво се оплакваше, докато писателят предпочете да не взема отношение към кадровите въпроси на настоящето. Попита:
— Далече ли е още?
Циана извади из тайните си джобчета миниатюрно електронно компасче.