— Уф, да се опитам все пак да направя нещо с тая глупава машина!
Този път тя не го спря, дори му подаде отгоре ръка, защото за тежките рибарски ботуши на Кирил Монев и чиновническата му тромавост люкът се оказа прекалено неудобен.
Кръглото помещение едва побираше двете космонавтски кресла. Всички уреди бяха разположени в стената около тях. И до един му бяха непознати.
— Къде предполагате, че може да е…
— Какво може да предполага една бездарна глупачка — избухна тя отново. — Аз съм не само най-грозната, аз съм и най-слабата студентка в Института!
— Паниката пък съвсем няма да помогне. Кажете ми спокойно какво не върви, та да разбера.
— Сам видяхте! Преходът от движение в пространството към движение във времето. — Тя удари шамар на една от металическите кутии с няколко копчета по нея. — Тук трябва да е, но да не мислите, че им разбирам нещо! Това са все готови елементи.
— Нямате ли ръководство някакво — запита той като внимателно оглеждаше пояса от уреди. — В нашия век има такова правило за работа с машините Когато никакви други начини не помагат, прочети инструкцията.
Или пак не разбра, или не й беше сега до шеги.
Наведе се, измъкна изпод едното кресло красива чантичка с пластмасови схеми и Кирил мигновено установи пълната си безпомощност.
— Най-добре е да демонтираме този елемент, утре ще го занесем в нашия институт и с общи усилия…
— Невъзможно — викна тя. — И това, което досега стана, е достатъчно, за да не видя никога ни диплома, ни правоспособност за темпорални машини.
Той заопипва с лек натиск дали нещо не е разхлабено в посочения елемент.
— Но какво толкова страшно…
— Вие все още знаете, че такива полети са невъзможни, а аз скачам направо в обятията на един машинен инженер. — Тя бе започнала по-спокойно и методично да обхожда с пръсти апаратния пояс. — Вашите векове са абсолютно забранени за посещения.
— Тогава за какво ви служат тези машини?
— В Космоса. И само Институтът по древна история има право да ги използува за епохи и събития, от които не са останали достатъчно документи.
— А откъде знаете така добре български? — Този въпрос отдавна го тревожеше.
— Българка съм. Пространствено съм се спуснала добре. Учебният полигон се намира точно на това място, разбира се, няколко века по-късно. Не, там не пипайте!
Но пакостта, изглежда, бе вече сторена. Скритата лампа, която озаряваше помещението с бледа изкуствена светлина, примига. В гърдите на Кирил също сякаш примига нещо, а после му и застуденя, както в безшумните скоростни асансьори.
— Какво направихте? — изплаши се пилотката. — Ние летим!
Върху невидимо досега екранче потъваше под тях осеяното с храсти поле, разделено на две от изтъняващата река.
— Нищо. Зад оная там кутийка имаше мъничко луфт и само я натиснах. Като че ли е на шекер…
Тя панически докосваше някакви копчета, които, без да хлътват, променяха цвета си: червено, зелено, оранжево, синьо…
— Ох, цялото управление е блоки…
Сякаш с прицелен удар, рязко сътресение събори и двамата право в космонавтските кресла. Разперил неволно ръце, Кирил улови десницата й, която също се вкопчи в дланта му. Екранчето бе се изцъклило в млечна празнота, а над него панически се въртеше малък дигитален брояч.
— Какво показва? — посочи го Кирил със свободната си ръка.
— Годините, през конто минаваме. Ох, какво и стана пък сега?
— Толкова на едро ли брои?
— Щом наближи целта, преминава на дни, часове и минути.
В онова място, което народната физиология нарича „под лъжичката“, съвсем му прималя.
— И сега, според вас…
— Ох, нищо вече не знам! Програмирана е за автоматично връщане, но от едно разстояние от петдесет години назад, а ние тръгнахме сега от триста и петдесет.
Не се усещаше никакво друго движение освен въртенето на цифровия брояч, който кой го знае какво наистина отброяваше, и Кирил Монев успя да надвие уплахата си.
— Дано само ни стовари някъде, където да можем да се разпишем. Аз още не съм се отказал да ви взема за жена.
Тя извърна глава към него и явно хареса самообладанието му.
— Значи, вие още се разписвате някъде, когато…
Той щеше да отвърне, че не е чак толкова задължително това разписване, но броячът изведнъж боядиса цифрите си в синьо и зелено, въртеше ги все по-бавно и по-бавно, докато потокът им окончателно секна. Екранчето се избистри и в правоъгълника му се заприближава към тях нещо като голяма ледена пързалка, обградена от сводести постройки.