Кир Буличов
Неземно красив шкаф
1
Лиза нямаше да обърне внимание на този шкаф. В оказионния магазин хората отиваха не за да се любуват на вещите, а да купят по-евтино нещо, което им трябва. Лиза отдавна се беше научила да не вижда съблазните, които се навираха в очите й. „Ти си като касиер — беше й казала веднъж Тамара. — Милиони рубли могат да минат през ръцете ти, а за теб все едно че не са пари. Бих искала и аз така да живея.“ Тамара всъщност не искаше да живее така. Тя жадуваше да владее всичко — вещи, пътешествия, коли, апартаменти, мъже, но не беше алчна. Готова бе да раздели своите желания с близките си. Особено с Лиза.
— Лизавета! — викна Тамара с тръбен глас. — Я погледни.
Лиза послушно се откъсна от кухненските комплекти и се промъкна до Тамара през тесния проход между бюфети и шкафове. До Тамара тя изглеждаше крехка и беззащитна.
— Неземно красив шкаф! — каза Тамара. — Можеш всичко да побереш в него. И за внуците ще остане в наследство. Сега такива не се правят.
— Там зърнах кухненско шкафче от полска гарнитура.
— Лизввета, не се отвличай! Такива шкафчета имат всички, а този тук е уникат.
Лиза се подчини и започна да разглежда неземно красивия шкаф, който очевидно е бил правен за богат търговец: отстрани имаше врати до пода, по средата отгоре — стъклен бюфет, под него бяла мраморна полица и чекмеджета. Шкафът беше украсен с богата резба, с лъвове, гербове и на лъвски крака.
— Горе ще си сложиш чашите за вино — каза Тамара.
— Нямаме вински чаши.
— А чашките? Леля ти ги донесе на сватбата. А отстрани ще окачиш роклите и костюмите — в цял ръст… В чекмеджетата ще наредиш бельото и ще остане още място. Това е мечта!
— Ела да ти покажа кухненското шквфче.
— Нищо подобно! Млади човече, къде сте? Кажете ни цената.
Вял и отпуснат продавач им обърна внимание, като спря в началото на прохода. Синята сатенена престилка като камък притискаше още младежките му рамена.
— Цената е написана. Оттук не виждам.
— Тук е написано седемдесет рубли. Защо е толкова евтин?
— А кой ще го купи? В маломерна квартира няма да влезе.
— Това ли е единствената причина? Затваря ли се? Има ли ключ? Не е ли прояден от червейчета? Виждаш ли, Лизавета, всичко си е в ред, а във вашата висока стая ще влезе. И най-вече дървото е червено.
— Дъб — каза продавачът.
— Още по-добре. Вземаме го.
— Тамара…
— Само лъвовете да отрежеш и да ги продадеш поотделно, ще вземеш най-малко по петдесет рубли за всеки. Когато решиш, ще ти го уредя.
— А Павел Николаевич…
— Ще бъде доволен. Не веднага, но ще бъде, като си направи сметката.
— Вземате ли го, или не? — попита продавачът. В едната си ръка той държеше тънък кочан с квитанции, в в другата — писалка,
— Ще се върнем утре — побърза да отговори Лиза.
— Утре не гарантирам… Може и да го няма.
— Вземаме го — каза Тамара, като отблъсна Лиза и се запъти към продавача. А пък Лиза се сети, че има само четиридесет и три рубли, а пък трябваше да купи хляб и масло. Сигурно и Тамара нямаше пари и значи ще се размине.
У Тамара се намериха пари включително и двадесет рубли за превоза.
2
Павел Николаевич се върна в къщи късно и може би беше по-добре, защото не видя как шкафът се вмъкваше в стаята. Той дълго стоя пред него, като се люлееше от пръсти на пети, поглаждайки плешивото си теме. После каза късо: „Глупачка.“
И отиде в кухнята да играе шах със съседа.
Лиза очакваше „конско“ и дори наизусти текста, който Тамара й наговори: че шкафът е вечен, ценен, за лъвовете, но „конското“ се състоя едва на другата сутрин. Мъмренето беше без повишаване на глас, дори скучно.
Павел Николвевич седна до масата по пижама, закри се с вестника, отдели себе си и омлета от жена си. Гласът се чуваше зад вестника, само се виждаха силните му пръсти със старателно изрязани нокти, които почукваха по краищата на страницата.
— Аз съм заделял средства за закупуване на кухненски шкаф — информира той Лиза. — желателно е да бъде бял на цвят. А сега с въшки ли ще го купим? Почакай, не съм свършил. Второ съображение: в края на годината ще ми дадат от предприятието двустайна квартира. Като те регистрирах миналата година за московска жилищна площ, разчитах на определено отпускане, в смисъл на увеличаване шансовете за метраж. А пък в маломерна квартира този кютюк няма да влезе. Ще изяде цялата увеличена площ. Ти за това помисли ли?
— Но той е почти вечен… И лъвовете.
— Тамарка ли беше с теб в магазина? Предупреждавам те, че занапред няма да търпя пребиваването й в моя дом. Имай го предвид.
Павел Николаевич стана и отиде да се преоблича. От силното вълнение той не допи чая с млякото. Лизочка мълчеше като риба. Самата тя нищо не хапна, пък и не й се ядеше. Павел Николаевич набързо се приготви и излезе. А Лизочка измъкна от най-горната полица в кухнята зад пакетите със сол една цигара, върна се в стаята и запуши, като отвори прозорчето. Ако Павел Николаевич разбереше, че си позволява това, навярно би подал молба за развод. Лизочка смучеше от цигарата, а мокрият вятър издърпваше дима от прозорчето. Тя си мислеше, че Тамара все пак ще идва, защото без нея тя е заникъде.