Докато прибираше масата, поглеждаше към шкафа. Той сега й харесваше повече от вчера, може би заради мъмренето. Шкафът беше нежелан в тоя дом — голям, шкембест, с лъвове, необичан.
Тамара дотича, без да позвъни, за да отидат в завода, но всъщност искаше да се полюбува на шкафа и да разбере какво се е случило на Лиза заради него.
— Виждам — каза тя от прага, — че няма нищо счупено, а и ти нямаш синина под окото. какво, размина ли ти се?
— Разсърди се — отвърна Лиза. Разбира се, Павел Николаевич с пръст не я бе докоснал, а пък да счупи нещо при неговата пестеливост е дори смешно да се мисли.
— Какво ти каза?
— Не желае да те пускам в къщи.
— Ти, разбира се, на мен стовари всичко.
— Сам се досети.
— Значи аз съм черният демон, духът на изгнанието? Да върви по дяволите твоят плондер. Отдавна да съм избягала от него…
— Тамара!
— Не ми се моли. По-добре донеси пепелник. Къде са чашките? Трябва да ги сложим. През стъклото ще бляскат като в дворец.
— Да тръгваме. Време е.
В автобуса Тамара все още мърмореше, отделила с гърди Лиза от публиката.
— И ако си се стремила към столицата, то е било заради цивилизацията. Иначе и в твоята Кимра щеше да си живееш не по-зле…
— Не зная.
— А какво виждаш тук? Поне на театър водил ли те е? Не сега де, а когато те ухажваше?
— Ти знаеш…
— Зная. Дори не те е ухажвал. Отишъл при роднини в Кимра, видял те е да миеш пода у леля си и те довел.
— Тома.
— Само не ме убеждавай, че го обичаш този шопар. Такава любов няма право на съществуване.
Лиза чакаше спирката. Оттам се разделяха в различни посоки: Лиза бе машинна работничка, а Тамара машинописка в заводското управление.
3
Вечерта Лиза закъсня, трябваше да събира профсъюзния членски внос, после се отби в магазина. Павел Николаевич беше вече в къщи и не сам. Довел бе някакъв познат дърводелец. Двамата почукваха шкафа, оценяваха го, а Лизочка приготви масата. Добре че се намери четвъртинка. Павел Николаевич пиеше рядко, само в компания, но за всеки случай държеше запас.
Като изпрати госта, Павел Николаевич се изправи пред шкафа, сам той стана шкаф.
— Истински дъб — каза той, без да гледа Лиза. — Покрий го с мебелен лак, ще намажеш тънък слой, а пукнатините закрий с кафяв молив.
После отиде при един професор да му поправя колата, а Лиза се зае с шкафа. Изми го, намаза го с лак, закри пукнатините, наръси го вътре с нафталин. В най-долното чекмедже намери някакви картички с дупчици по краищата. Чекмеджето беше обемисто, но плитко. Лиза не можа да измисли какво да сложи в него. Затова пък горе зад стъклото постави чашките, подарени на сватбата й, и стар порцеланов чайник с очукано по краищата гърло, с пукнатина на капачето, но много красив, старинен, с птици.
Забавно й беше да си представя каква е била съдбата на този шкаф, да си въобразява как някоя госпожица в бяла до земята рокля го отвари, изважда от него кристална кана с лимонада и я налива в крехка чаша.
Когато Павел Николаевич се върна уморен, първата му работа бе да извади чайника, за да не разваля вида. Лиза, разбира се, не се опита да спори. Мислеше си, че той все пак не е лош човек, справедлив е, но се страхува, че тя може да го приеме като равен на нея, както става в други семейства. А на Лиза и през ум не й минаваше. Все пак разликата във възрастта им бе повече от двадесет години. При това той е старши механик със златни ръце. А тя какво е видяла? Завършила е осем класа, работила е в магазин, пътувала е на екскурзия до Киев и дори не е мечтала, че някога ще живее в Москва… Пък и да беше мечтала, то поне не така както стана.
В шкафа за всичко се намери място. Дори за ненужни вещи. Павел Николаевич нищо не изхвърляше и обичаше да разказва как веднъж изхвърлил един винт, а после му потрябвал и се наложило да го търси по магазините. А пък Лиза имаше добра памет, млада, тя винаги помнеше кое къде е: „Лиза, къде е бялата жица?“, „Лизавета, къде е дръжката на червения куфар?“
А сега всичко е в шкафа. И въпреки това долното чекмедже отляво е все още празно.