4
Тамара чакаше Лиза на пропуска.
— Вземи — рече тя. — Билети за театър. От профкомитета се снабдих. Петнадесети ред на партера.
— И трябва да отида?
— С мен ще дойдеш.
— А Павел Николаевич?
— От нашия профкомитет са. Той все едно не би дошъл. „Дамата с камелиите“. Дюма я е писал. Ти чела ли си „Тримата мускетари“?
— Чела съм я. Само че този е другият Дюма. Дюма-син.
— Понякога ти се чудя. Всичко знаеш и за какво? Ще дойдеш ли?
— Ако Павел Николаевич…
А Павел Николаевич не възрази. Само попита колко струва билетът. Лиза беше подготвена за въпроса и каза, че са от профкомитета, безплатни.
— Тогава трябва да се посети — каза той. — Отивай!
Не можеше да се каже, че е алчен, но пестеше за обстановката в новата квартира, за да бъде тя като за пред хората. Тамара казваше: „Ти, Лизавета, имай предвид, че той цял живот ще пести, няма да ти даде дъх да си поемеш. Първо за гарнитура, после за кола, после още нещо ще измисли.“
За година и половина Лиза нито веднъж не беше ходила на театър. Дори на кино само три пъти е била. Какво да говорим — сватбата не отпразнуваха. Нямаше бяла рокля, нямаше кола с кукла на предния капак и с червени панделки. Минаха скромно. Дойдоха приятелите на Павел Николаевич, съседът, лелята. Дори не се целунаха. Когато някой извика „горчиво“, го погледнаха с такова удивление, че той се запъна.
Лиза отвори шкафа, сякаш не знаеше, че там има само една официална рокля, синя, беше си я шила още в Кимра, но тя й беше тясна в бюста и бе абсолютно демодирана.
— Утре ще закъснея — каза Павел Николаевич, без да гледа как жена му се опитва да навлече роклята. — Ще се върна гладен. Правиш ли си сметкв?
— Да-да, ще ти оставя всичко. Ще го приготвя и ще го оставя.
Павел Николаевич се учуди, вдигна очи от кръстословицата, но си спомни, че самият той одобри театъра и въздъхна малко обиден.
Невъзможно беше да отиде на театър със синята рокля. По-добре щеше да бъде да се откаже и да не става за смях пред хората.
— Никъде няма да отида. Ти не се безпокой. Всичко ще бъде готово.
Павел Николаевич сне очилата с пълната си розова ръка и се вторачи в нея като в глупачка.
— Билетът ще изгори. Трябва да се посети. А пък аз някак си…
За него беше важно той да има последната дума. И обидата. Ако Лиза не отиде, тя ще бъде обидената. Не бива така.
А Лиза си мислеше, че няма и обувки. Само спортни, с които ходеше из града. Можеше да обуе ботуши, подходящи, но кой през септември ходи с ботуши на театър? Ами ако си сложи блузка от трико и пола?
Обзе я трескаво странно объркване. Сякаш съдбата сама не я пускаше на театър, а може би никога вече нямаше да й се случи да отиде.
Павел Николаевич се накани да спи, загаси лампата, а Лиза отнесе роклята в кухнята, поразпори я тук-там, но напразно. И заплака. Плачейки беззвучно, се върна в стаята, изтегли долното празно чекмедже и захвърли там роклята и обувките — за какво да я окачва такава разпрана? Съблече се и легна накрая на леглото, за да не безпокои Павел Николаевич, но дълго не можа да заспи, преживявайки в дрямката си приказни сцени. Ето че влиза в театъра, облечена разкошно, роклята й като на онази госпожица от миналото, бляскави полилеи и всички се обръщат към нея, любувайки се на нейната прелест… отразява се в огледалата, възхищава се сама на себе си. И в съня й това видение я преследваше, и на сън тя разбираше, че това не е истина, че е видение.
На сутринта Лиза едва не се успа за работа, пак мина без закуска, а на обяд видя Тамара и й каза:
— Няма да дойда на театър.
— Ти полудя ли? Твоят да не би да се е разбунтувал?
— Не, разреши ми. Аз самата…
— Какво е станало? Обясни ми човешки. Нямаш какво да облечеш?
Улучи право в целта! Лиза замълча.
— Да не би да мислиш, че там ходят с бални рокли? Не, кой с каквото има.
— И ти ли ще дойдеш с каквото имаш?
— Разбира се — излъга Тамара. Тя наскоро си бе купила италианска рокля, малко под коленете и на волани. Още не я беше обличала.
— Ще ти дам моята, вълнената — каза Тамара. Лиза само се усмихна. Можеше да се загърне в нея.
— Ти — викаше Тамара на връщане в автобуса, — с твоите външни данни можеш и в работно облекло да се появиш. Хайде да отидем на фризьор. Рима ще ни направи прически без ред. Не искаш ли? Е добре, ще мина да те взема.
Лиза само поклати отрицателно глава.
5
Сигурно около час седеше на стола, просто убивайки времето до започване на представлението, а после щеше да бъде късно да се разстройва. Но седенето й беше прекъснато. Съседът я повика на телефона — беше Тамара.
— Лиза, няма да успея да те взема. Ще се забавя при Рима. Ще бъда смърт за мъжете. Ще те чакам на входа. Нави ли се? Ако не дойдеш, няма да вляза вътре и ще си опропастя вечерта. А може би и бъдещия си прекрасен семеен живот.