Ейнджъл стоеше пред огледалото и се разглеждаше съсредоточено. Тя се извърна и му се усмихна.
— Ако ти донеса плюшеното мече — рече Теръл, — ще ми кажеш ли кого видя да влиза в бунгалото на мистър Хенеки?
— Разбира се, но трябва да е голямо колкото мен и да ръмжи.
— Наистина ли видя тези двама мъже? Виж, Ейнджъл, аз ще трябва да платя твоето мече от джоба си. Няма да бъде красиво, ако ми разказваш измислици само за да получиш това, което искаш.
Детето завъртя глава.
— Не бих направила това. Бяха двама мъже. Мога да ги опиша. — Тя му се усмихна весело. — Проблемът е, че аз от много време моля мама, но тя няма пари. А пък аз наистина искам плюшено мече, което…
— Добре — рече Теръл. — Аз ще ти купя и тогава ти ще ми помогнеш… нали?
Тя му изпрати очарователната си усмивка.
— Благодаря ти. Разбира се, че ще ти помогна.
Теръл излезе от бунгалото и тръгна да търси Бейглър. Намери го.
— Джо, имам важна работа за теб. Искам да отидеш в Маями и да купиш плюшено мече, високо един метър, което да ръмжи — каза Теръл, едва сдържайки усмивката си.
Бейглър се вгледа в Теръл.
— Плюшено мече! Виж, шефе…
— Това е заповед, Джо. Тръгвай. Трябва да ръмжи и да е най-малко един метър високо.
Трябваше да се види лицето на Бейглър. Той изпусна дълга, сподавена въздишка и пъхна пръсти в яката си, за да я разхлаби.
— Кой ще го плаща? — попита той.
Теръл му подаде една петдесетдоларова банкнота.
— Тя е умно хлапе — каза той и се усмихна. — Знае нещо, тъй че трябва да го купим. Върви и го купи, Джо. И побързай.
Бейглър отвори и затвори устата си, взе банкнотата и тръгна с тежка крачка към колата си.
Вал вървеше по пътеката към декоративната градина, където седеше съпругът й. Тя го намери под едно сенчесто дърво да гледа апатично в ръцете си. На двайсетина метра зад него седеше една медицинска сестра, приличаща на амазонка, която се усмихна окуражително на Вал, без да престава да потраква тихичко с куките за плетене.
Недалеч от Крис имаше един празен стол. Когато Вал се приближи, той вдигна глава, смръщи се, след това се усмихна, пресегна се и придърпа стола към себе си.
— Здрасти — каза той. — Чудех се дали ще дойдеш.
— С нетърпение чаках да мине сутринта — каза тя. — Как си, скъпи?
— Добре съм. Кажи ти с какво се занимаваш. — Той я гледаше упорито. — Много си почерняла. Плуваш ли?
— Да. Водата е чудесна. — Тя искаше да каже още нещо, но не намираше какво. Това, което Хомър Хеър й беше казал, парализираше съзнанието й.
— Мисли ли за развода? — попита Крис внезапно. — Говори ли с баща си?
— Не искам да се развеждаме, скъпи.
Устата му потрепна, той изведнъж придоби раздразнен вид.
— Ти изобщо не си мислила за това. Не трябва да прекарваш цялото си време в развлечения… От време на време трябва и да мислиш.
Тя си спомни дългите часове, които прекара сутринта на плажа, след като Хеър си тръгна, и мислите, които кръжаха в главата й.
— Просто не искам да те загубя, Крис.
— Тя ни наблюдава, нали? — каза той. — Много е хитра. Стои така, че да не я виждам, но аз знам, че е там. Трябва да се разведем, Вал! Аз никога няма да се оправя.
— О, не, ще се оправиш — каза Вал настойчиво. — Представям си как се чувстваш. Това, което се случи… можеше да се случи и на мен. И аз бих била щастлива да знам, че ти се нуждаеш от мене, както и аз от тебе.
Той сякаш не я чуваше. Погледът му беше прикован някъде в ниско подстриганата трева. Лицето му беше безизразно.
— Добре, щом не искаш развод, ще трябва да обвиняваш само себе си — рече той.
— Да, знам, Крис.
Възцари се продължителна тишина. Накрая Вал каза:
— Мислиш си за оная нощ, когато изчезна… и не можеш да си спомниш нищо.
Той се облегна назад на стола си. Вал не беше сигурна дали е чул какво му каза.
— Тя е още там, нали? Няма да й доставя удоволствието да я погледна, но е там, нали?
— Да.
Вал умираше за една цигара, но тъй като знаеше, че Крис вече не пуши, потисна желанието си.
— Онази нощ, Крис…
— Защо питаш? — Той я изгледа с любопитство.
— Просто се чудех дали си спомняш какво се е случило.
Той се колебаеше, смръщил лице, без да я гледа.
— Струва ми се, че да. Но всичко е много объркано. — Той хвърли бърз поглед през рамо към сестрата, но извърна очи, когато тя улови погледа му и спря да плете. — Тя постоянно ме наблюдава — продължи той, — също като онази жена. И тя знаеше, че не съм нормален.