— Каква жена, Крис?
— Тази, която срещнах. Седях и чаках някой да ме закара обратно в хотела. Бях блъснал колата. Сигурно съм бил заспал или нещо такова. Сепнах се, когато колата се блъсна в дървото. — Смръщил лице, той покри очи с опакото на ръката си. — Няма смисъл да ти досаждам с всичко това. Баща ти обади ли се? Прибрал ли се е в Ню Йорк?
— Да, прибрал се е — каза спокойно Вал. — Какво стана, когато колата се блъсна в дървото?
— Почаках малко и тръгнах пеша. Опитвах се да спра някоя кола, но никой не спираше. Накрая ми писна и като видях една кола да се приближава, застанах пред нея на пътя. Беше вече тъмно. Всъщност надявах се да ме блъсне, толкова си бях омръзнал, но нямах късмет. В колата беше тази жена…
Вал почака, но той явно беше забравил за какво говореше, седеше отпуснат и гледаше в празното.
— Разкажи ми за нея — каза Вал накрая.
— За кого?
— За жената, която спряла с колата.
— Няма нищо за казване. Тя спря… това е.
Вал изведнъж разбра, че той крие нещо, което го плаши. Погледна го с надигащо се усещане за хлад.
— Тя говори ли ти нещо?
Той се размърда неспокойно.
— Пътувахме известно време. Да, тя говореше. Не си спомням какво… Струва ми се, че някак си я съжалявах.
— Как изглеждаше?
— Не знам. — Той се намръщи. — Странно, когато мисля за нея, си спомням за слоновете.
Вал се изненада.
— Но защо? Толкова едра ли беше?
— Не… не мисля. Честна дума, не си спомням нищо за нея, освен слоновете. — Той погледна през рамо към сестрата. — Знаеш ли, тя смята, че мога да почна да буйствам.
— Защо да буйстваш? — попита Вал с внезапно пресъхнала уста.
— Често се случва на хора в моето състояние.
Вал трудно понасяше този вид разговори.
— Крис, трябват ми пари. Нямам достатъчно в моята сметка. Ще подпишеш ли един празен чек? Донесох чековата ти книжка.
Той седя неподвижен толкова дълго, че тя не разбра дали е чул какво му каза. След това бавно извърна глава и подозрението в очите му я смрази.
— Колко искаш?
— О, няколко хиляди долара. — Вал неуспешно се опитваше да изглежда разсеяна. — Виж, Крис, ние имаме доста разходи. Реших да не оставям татко да плаща сметката в хотела и…
— Не е необходимо да лъжеш — каза той. — Колко пари по-точно ти трябват?
Вал седеше неподвижно. „Трябваше да помоля баща ми“ — каза си тя отчаяно. Него би могла да излъже, но с Крис това никога не се получаваше.
— Аз ще се оправя, Крис. Хайде да забравим за това.
Той толкова рязко се наклони напред, че сестрата спря да плете и се приготви да стане.
— Да не би някой да те изнудва заради мен? — попита той, взирайки се във Вал. — Така ли е?
Тя се поколеба, след това разбра, че трябва да му съобщи, и каза:
— Да, Крис.
Той се свлече в стола си.
— Колко иска?
— Двайсет хиляди долара.
— Не е много, нали? Добре, трябва да кажеш на полицията. Никога не трябва да се плаща за изнудване. Аз ще призная, че съм го направил, и това е. Ако платим на някого, той ще продължи да иска още и още… Винаги е така с изнудвачите.
— Какво ще признаеш, че си направил? — възкликна Вал стреснато.
— Каквото този човек казва, че съм направил. Казах ти, нали, че може да съм направил всичко… може да съм убил някого.
Той погледна встрани, докато дългите му тънки пръсти се движеха нагоре-надолу по бедрата му.
— Снощи сънувах, че убивам една жена. Вероятно точно това съм направил… убил съм жена. Това ли е, което той твърди?
— Престани! — каза Вал яростно. — Ти не знаеш какво говориш! Никого не си убил!
— Това ли твърди? — повтори Крис с поглед, прикован в нея. След като тя не каза нищо, внезапно сви рамене: — Какво са парите все пак! Дай ми чековата книжка.
Тя я извади от чантата си и му я подаде заедно с писалката. Той подписа три празни чека и й подаде обратно книжката.
— Аз никога няма да изляза от тук, тъй че можеш да използваш парите ми. Оставям ги на теб, Вал. Закрий сметката ми и прехвърли парите на своята.
Вал прибра книжката в чантата си. Ръцете й трепереха, лицето й беше бяло.
— Коя е жената, която съм убил, Вал? — попита той.
— Няма никаква жена. Ти нищо не си направил! Знам, че не си!