Запали цигара и се замисли. Началникът на полицията и той бяха ходили заедно на училище. Прекарваха отпуските си заедно в лов на риба. Знаеше, че може да разчита на дискретността на Теръл. Макар да се чувстваше неудобно, че прехвърля границата на чисто служебните си задължения, той не се колеба дълго. Вдигна слушалката и помоли да го свържат с полицейското управление. Сержант Теймз, който беше дежурен, му каза, че Теръл го няма и не знае кога ще се върне.
— Много е важно, сержант. Ще помолите ли шефа си да ми се обади вкъщи, когато му е удобно, след шест часа?
Сержант Теймз обеща.
Джо Бейглър излезе от магазина за играчки с голям кафяв пакет под мишница, който съдържаше едно плюшено мече. Той изпитваше отмъстително чувство на удоволствие, защото мечето струваше седемдесет и пет долара. Щом шефът беше толкова глупав да угажда на това малко чудовище, падаше му се да се изръси със седемдесет и пет долара.
Той пристигна в мотела, където Теръл го чакаше. Стана му приятно да види как физиономията на шефа му се сгърчи, когато му каза, че му дължи двайсет и пет долара.
— Ще ти ги дам утре — каза Теръл, като взе пакета и тръгна към бунгалото на Ейнджъл.
Бейглър отиде в закусвалнята и изгълта два хамбургера, като ги поля с ледена бира. Тъкмо щеше да си поръча втора бира, когато видя Теръл да излиза от бунгалото и да се оглежда за него. Плати сметката и отиде при Теръл.
— Мечето се изплати — каза Теръл. — Мисля, че знам кои са били тези двамата, но искам и ти да чуеш какво ми каза тя и да видя дали ще се съгласиш с мен.
Бейглър го последва в бунгалото, където Ейнджъл седеше, гледайки мечето с удивление и любов, докато мисис Прескът, зачервена от неудобство, стоеше до прозореца и наблюдаваше дъщеря си.
— Ейнджъл, хайде да повторим всичко отново — каза Теръл. — Само още веднъж.
Тя му се усмихна.
— Добре. — Погледна Бейглър. — Благодаря ти, че ми донесе мечето. Ти си по-умен, отколкото изглеждаш.
Бейглър я погледна намръщено, седна до масата и отвори бележника си.
— Давай, Ейнджъл — рече Теръл и седна. — Ти се събуди в един без пет. Запали фенерчето си и погледна часовника. Нали така?
— Да — каза детето. — Погледнах през прозореца и видях…
— Защо погледна през прозореца? — прекъсна я Теръл.
— Исках да видя дали има луна. Обичам да гледам луната.
— И имаше ли луна?
— Беше тъмно, но луната се виждаше зад един облак. След това видях двама мъже, които вървяха по алеята между бунгалата. Те минаха под онези лампи на дървото в края на алеята. Видях ги ясно.
— Видя ли ги достатъчно добре, за да ги познаеш, ако ги видиш?
— Бих разпознала дебелия мъж, но не мисля, че бих разпознала черния. Той…
— Ейнджъл! Не трябва да казваш „черен“ — намеси се мисис Прескът. — Трябва да кажеш „цветнокож“.
Ейнджъл хвърли раздразнен поглед към майка си и продължи:
— Всички черни ми изглеждат еднакви, но другия мъж мога винаги да го позная.
— Преди да го опишеш, кажи ми какво направиха тези двамата?
— Ами отидоха до бунгалото на мистър Хенеки и се качиха на верандата. Прозорецът ми беше отворен и ги чух да си шепнат. Но не можах да чуя какво си казват. Беше много тъмно, за да видя какво правят, но чух, че вратата се отвори със скърцане и те влязоха вътре.
— И ти какво направи после?
— Аз почаках, защото се чудех какво търсят в бунгалото на мистър Хенеки. Започна да ми се доспива и когато мистър Хенеки дойде, реших, че той сам ще разбере какво става, и отново заспах.
— Сигурна ли си, че те не излязоха, преди да се върне мистър Хенеки?
— Не, те бяха вътре през цялото време. Не са излизали.
— Добре, Ейнджъл, кажи ми сега за дебелия мъж.
— Той беше много голям и много дебел. Най-големият и най-дебелият мъж, когото съм виждала.
— Ти ми каза, че бил на възрастта на сержант Бейглър — каза Теръл — и че носел синя риза и тъмни панталони. Така ли е?
— Да.
— И си сигурна, че другият беше цветнокож?
— О, да. Той носеше жълто-бял пуловер и сини джинси.
— И още нещо ти направи впечатление у дебелия мъж — каза Теръл. — Какво беше то?
Ейнджъл скри лице в плюша на мечето и се изкиска.
— О, да. Той беше педал. Аз знам всичко за тях, защото приятелката ми Дорис ми казва. А тя знае всичко за тях, защото брат й е такъв. Аз го познах какъв е по походката му.
— Ейнджъл! — възкликна мисис Прескът ужасена. — Ти наистина…