Вал поръча две кафета, докато Мери Шерек седна, като стискаше оръфаната си чанта и гледаше Вал с широко отворени, очакващи очи.
— Наистина ли ще ми дадете интервю, мисис Бърнет? — каза тя. — Спасявате ми живота. Честно! Те са готови да ме изхвърлят. Ако аз…
— Откога работите за този вестник? — попита Вал.
Мери Шерек я погледна стреснато.
— От около шест месеца. Имам диплома от задочен колеж. Но наистина не мисля, че съм много добра. Аз просто не съм…
— Но имате журналистическа карта?
— О, да. Не бих могла да работя без журналистическа карта, но тя не значи много. Просто осигурява достъп до различни места.
— Мога ли да я видя?
— Да, разбира се.
Момичето извади картата от чантата си и я подаде на Вал, която я прегледа набързо. Тя просто удостоверяваше, че Мери Шерек представя „Маями Сън“ и трябва да й се осигурява необходимото съдействие в журналистическата й работа. На картата беше залепена потискаща снимка на момичето, подписана от шефа на полицията Теръл.
Вал остави картата на масата.
— Искаш ли да си отидеш у дома, Мери?
Очите на момичето се отвориха широко.
— Не мога да си отида у дома. Близките ми живеят в Ню Йорк, а аз просто нямам парите, за да отида там. Не, не мога да си отида у дома.
— А ако имаше пари, би ли си отишла?
— О, да. Мразя това място. Да, ще си отида, мисис Бърнет, но аз съм тази, която трябваше да задава въпросите. Не искам да ви досаждам с моите проблеми.
— Искам журналистическата ти карта — каза Вал тихо. — Ще ти дам двеста долара за нея. С тези пари ще можеш да се прибереш вкъщи. Ще ми продадеш ли журналистическата си карта?
Момичето я погледна така, сякаш си беше загубила ума.
— Искате журналистическата ми карта? И защо? Не разбирам.
Вал отвори чантата си и извади от нея две стодоларови банкноти.
— Няма значение за какво ми трябва… Просто ми трябва. Мога ли да взема картата?
Мери Шерек погледна двете банкноти и си пое дълбоко дъх.
— Но вие сериозно ли говорите?
— Ето парите — каза Вал, опитвайки се да сдържи нетърпението си. Тя бутна парите през масата, взе картата и я пусна в чантата си. — Сега си върви вкъщи. От време на време имам някои странни хрумвания. Обичам да помагам на хората. Желая ти късмет… — Тя стана, докато момичето продължаваше да гледа втренчено двете банкноти на масата. После бързо излезе от кафетерията.
Едно минаващо такси спря при помахването й. Тя се качи бързо в него и погледна назад. Момичето излизаше от кафетерията объркано, но и щастливо.
Вал даде на шофьора адреса на хотела. Когато таксито тръгна, тя извади журналистическата карта и я разгледа внимателно. В хотела имаше една снимка за паспорт, която лесно щеше да се залепи на картата. Въоръжена с тази власт, сега тя имаше някакъв шанс да разбере нещо повече за убийството на Сю Парнъл.
Хомър Хеър нахълта в кабинета на Теръл като дебел ангел на отмъщението. Той отвърна на мрачните погледи на Теръл и Бейглър с още по-мрачен поглед.
— Къде е зет ми? — попита той, спирайки пред бюрото на Теръл. — Ако сте го закачили даже с един пръст, отивам при адвоката си. Къде е той?
Теръл потупа куфарчето, лежащо на бюрото.
— Кой ти даде тези пари? — попита той с полицейския си глас.
— Ще отговоря на въпроса ти, когато ти отговориш на моя — избухна Хеър. — Не си мисли, че можеш да ме уплашиш! Знам си правата! Къде е Карш?
— Ще бъде тук — каза Теръл. — Откъде взе тези пари?
— Това си е моя работа. — Хеър се отпусна на един стол. — Искам да го видя тук, и то веднага! Няма да говоря, ако не ми го покажете.
Теръл кимна на Бейглър и той излезе. Теръл и Хеър се гледаха втренчено.
— Не мислех, че си чак такъв глупак — каза Теръл. — Вече трийсет години се занимаваш със своя мошенически занаят. И досега се справяше твърде добре. Не винаги играеш честно, но в общи линии не си престъпвал границата. Изнудването не е хубаво нещо, Хеър. Мислех, че си достатъчно разумен, за да устоиш на изкушението.
Хеър го гледаше свирепо.
— Нямам представа за какво говориш — каза той. — Внимавай! Изнудване! Имаш късмет, че нямам свидетели!
Вратата се отвори и влезе Бейглър, бутайки пред себе си Карш. Окото на Карш бе насинено, той трепереше и се потеше. Теръл се втренчи в него с очевидно изумление.
— Какво е станало с него? Откъде е това насинено око?
Бейглър завъртя натъжено глава.