— Предполагам, че е несръчен по рождение. Спъна се и падна надолу по стълбите. Но сега е добре, нали, Сами?
Карш се дръпна от него. Допря ръка до окото си и изпъшка.
— Сложи го да седне — каза Теръл. — Май че се нуждае от почивка.
Бейглър блъсна един стол под коленете на Карш и той, ще не ще, седна.
— Добре ли си, Сами? — попита Хеър, взирайки се в него.
— Изглеждам ли добре? — озъби се Карш, притискайки окото си с носна кърпа.
— Хеър! — излая Теръл. — Откъде взе тези пари?
Хеър се облегна назад на стола си, при което той изпука.
— Това е адвокатски хонорар. От един важен клиент. Не е ваша работа.
— Аз случайно знам кой е клиентът ти — каза Теръл. — Адвокатски хонорар, а? Двайсет хиляди долара? Хайде, изплюй камъчето, каква е тази работа?
Хеър се усмихна спокойно.
— Трябва да попиташ клиента ми — рече той. — Тези пари ми бяха платени, за да осигуря известни услуги. Това не е работа на полицията… Строго личен въпрос. Ако наистина знаеш кой е клиентът ми, попитай него. — Той стана и взе куфарчето. — И още нещо дребно, шефе. Ако знаеш кой е клиентът ми, сигурно знаеш и че трябва да внимаваш къде стъпваш. Клиентът ми не е случаен човек в този град. Може бързо да се окажеш в пенсия, ако изиграеш погрешна карта. Хайде, Сами, те не могат да ни задържат. Да тръгваме.
— Един момент — каза Теръл. Ръцете му се свиха в юмруци върху бюрото. — Свободен си да действаш, Хеър, но това няма да трае дълго. Отсега нататък ще правя всичко възможно, за да те хвана.
Хеър примигна.
— Опитай се. Няма да ме хванеш. Играя честно.
— И още нещо — каза Теръл. — Имам номерата на банкнотите. Похарчи и една от тях и ще си имаш неприятности.
— Така ли мислиш? Говори с клиента ми — каза Хеър и с тежка стъпка излезе, следван от Карш.
Теръл и Бейглър се спогледаха.
— Е, това не го изиграх много добре — каза Теръл намръщено. — Помислих си, че ще поддаде.
— Хеър? Да поддаде? — изсумтя Бейглър. — Какво ще правим сега?
Теръл се пресегна към телефона.
— Свържи ме с хотел „Испански залив“. Искам да говоря с мисис Вал Бърнет — каза той на телефониста в управлението.
След няколко минути телефонистът му каза, че мисис Бърнет не е в хотела.
Теръл затвори и сви рамене.
— Оставям това на теб, Джо — каза той. — Искам да говоря с нея веднага щом се върне в хотела, но нека да пипаме внимателно. Да не насилваме нещата.
— Какво би могъл да знае Хеър за нея… за жена като нея? — каза Бейглър и се намръщи. — Двайсет хиляди! В какво ли се е забъркала, за да успее той да й хвърли такава голяма въдица?
— Това именно искам да разбера — каза Теръл и погледна хартиите върху бюрото си. — Изглежда, че няма да разплетем бързо случая с убийството на Сю Парнъл. Ти какво правиш по този въпрос, Джо?
Бейглър започна раздразнено да обяснява, но телефонът иззвъня.
Теръл слушаше развълнувания глас от другата страна на линията и Бейглър видя как лицето му се втвърдява.
— Пристигаме веднага — каза той. — Не пипайте нищо — и затвори. Погледна към Бейглър: — Спайк Калдър е бил намерен в мазето на клуба си мъртъв от известно време.
Бейглър изпъшка.
— Какво става в този град? О’кей, аз тръгвам.
— Може пак да е Линкълн — каза Теръл. — Те се познаваха с Калдър. Калдър е бил намушкан. Може би там са се крили Джако и Линкълн.
Бейглър кимна и излезе на бегом от кабинета.
Джоан Парнъл се беше изтегнала в един оръфан фотьойл. В скута й лежеше черна котка, а в ръката си държеше чаша с джин и вода. Тя гледаше изцъклено Вал, която седеше на края на стола си с нов бележник и писалка в ръце.
Тя предвидливо беше облякла обикновена сива рокля. Не носеше чорапи и беше махнала лака от ноктите си. Беше леко разбъркала обикновено безупречната си прическа, но даже след тези промени усещаше, че не прилича много на репортер от „Маями Сън“.
С облекчение забеляза, че Джоан Парнъл е толкова пияна, че няма смисъл да се тревожи. Видът на тази хубава жена разстрои Вал. Лицето й беше пребледняло, очите й се взираха, сякаш се опитваха да се фокусират върху Вал, ръката й, която държеше чашата, трепереше.
— „Маями Сън“? — каза Джоан с пресипнал глас. — Това е такъв боклук. Какво искате?
— Става въпрос за сестра ви — каза Вал, говорейки бавно и спокойно. — Издателят на вестника смята, че полицията не ви помага много. Той се е заинтересувал от случая. Изглежда, че полицията е стигнала до задънена улица, и той мисли, че ако вие дадете малко повече информация, бихме могли да раздухаме случая и да накараме полицаите да се занимаят по-сериозно с него.