— Е, може би ще се опитам да споделя с Риси какво ми е — обади се тя плахо.
— Това са първите ти разумни думи днес — усмихна й се Труди с облекчение.
— Лека нощ, Риси.
— Лека нощ, Джоуел.
Шарис затвори очи и зачака обичайната небрежна целувка, с отчаяната надежда поне този път да изпита някакво чувство. Не успя. Нямаше сила в ръцете, които обгърнаха раменете й, нито възторг в устните, леко докоснали нейните. Той никога не я бе притискал към себе си и тя си даде сметка, че всъщност не знае какво е да си в прегръдките на мъж. И Антоан Готие никога не я бе държал страстно. Беше обсипвал ръцете й с целувки и милувки, както правят французите. Но дори и така допирът на устните на Антоан до дланите й бе разпалил повече страст у нея, отколкото всичко, сторено от Джоуел.
Не винеше Джоуел. След като Антоан я унизи, тя се закле никога повече да не обича — и бе приела клетвата сериозно. Така се чувстваше по-добре и нямаше начин да бъде наранена отново.
Застанала пред входната врата, тя въздъхна, докато наблюдаваше как Джоуел се спуска по стълбите и се отправя към каретата си. Беше толкова красив. Лицето му бе почти толкова бяло, колкото нейното. Тънките му мустаци винаги бяха изрядно поддържани. У него нямаше арогантност, а това беше важно за нея. Арогантността на баща й, щеше да й стигне за цял живот. Джоуел имаше благ характер и бе чаровен. Какво повече да желае?
Кого заблуждаваше? Въобще не бе ласкателно един мъж дори да не се преструва, че те желае. Антоан поне се преструваше. Не, нямаше да ги сравнява. Джоуел ни най-малко не приличаше на измамния Антоан. Причината вероятно бе у нея. Високият й ръст и слабото й момчешко телосложение възпираха мъжете. Просто не бе женствена и й липсваше онова, което разпалва мъжката страст.
О, някои мъже я гледаха с неприкрита похот, но тя се пазеше от тях. Те бяха като Антоан — мъже, изкушавани от мисълта, че могат да посегнат на женската невинност. Е, поне нямаше да се сблъска с това, когато се омъжи.
Следващата седмица щеше да бъде госпожа Джоуел Парингтън. И въпреки всичко нито той я обичаше, нито тя него. Нямаше значение. Не възнамеряваше да обича отново, затова нямаше значение.
ТРЕТА ГЛАВА
Маркус Хамонд усети как кръвното му се покачва. Гледаше гневно по-голямата си дъщеря, но очевидното му недоволство този път не я караше да трепери. Седеше по нощница пред бюрото срещу него и също го гледаше разярено. Той не можеше да повярва на очите си. Толкова много му напомняше за покойната му съпруга. Но нямаше намерение да отстъпи пред този бунт.
— Прибери се в стаята си, Шарис!
Големите й аметистови очи се разшириха още повече.
— Искаш да кажеш, че дори няма да го обсъдим?
— Точно така!
Брадичката й се вирна и тя се настани по-удобно в креслото.
— Няма да си легна, докато не уредим този въпрос.
— Няма? За Бога…
— Ще ме изслушаш ли поне? — прекъсна го Шарис с умолителен тон.
— Да слушам още глупости? Изобщо не възнамерявам да го сторя!
— Нима не разбираш? Вече не мога да се омъжа за Джоуел. Как да го сторя, когато знам, че Стефани го обича?
— Стефани е още дете — сряза я баща й. — Прекалено малка е да знае нещо за любовта.
— Тя е на седемнадесет, татко — напомни му Шарис. Мама не е ли била на седемнадесет, когато сте се оженили?
— Не намесвай майка си в тази история — предупреди Маркус разгорещено.
— Ако просто ме изслушаш… Не изпитвам чувства към Джоуел, а Стеф го обича. Защо трябва да се омъжвам за него, при положение че тя го желае?
— Защото беше редно въпросът да се повдигне, когато уточнявахме, че ще се омъжиш за него, а не сега — седмица преди сватбата. Ти бе напълно склонна да се венчаеш за момчето, преди сестра ти да направи вятърничавите си признания. Вече е прекалено късно, Шарис.
— Иде ми да вия! — извика Шарис гневно и с това шокира баща си още повече. — Познаваме се добре със семейство Парингтън. Бащата на Джоуел е най-добрият ти приятел, и то от още преди да се родя. Ако обясниш на Едуард, той със сигурност ще разбере.
— Как ли пък не — изръмжа Маркус, отвратен от мисълта, че се налага да съобщи подобно нещо на най-добрия си приятел. Що за идея! — Не желая да слушам нищо повече по въпроса.
— Но, татко…
— Казах, не желая! — надигна се той от стола с целия си застрашителен ръст и Шарис пребледня. — Не си толкова голяма, че да не те наплескам, Шарис Хамонд, и, за Бога, точно това ще направя, ако отново ми споменеш тези глупости!