Приключи със закопчаването в момента, когато дилижансът спря.
Някакъв великан сякаш изскочи от прахта наоколо и започна да помага на пътниците да слязат. Шарис го зяпна с отворена уста, но извърна бързо глава, защото се сети, че е неприлично. Подаде му разсеяно ръка, за да й помогне да слезе, и се зачуди кой от мъжете, застанали наоколо, е Лукас Холт.
— Боже, мътните да ме вземат!
Шарис се извърна отново към великана. Той не пускаше ръката й.
— Дано! — обади се тя високомерно.
Той се смути.
— Образно казано, мадам.
— Знам — увери го тя хладно и се изненада, когато той се ухили.
Стъпила вече на земята, Шарис остана още по-смаяна от високия му ръст и широките рамене. Караше я да изглежда направо дребна — неизпитвано досега чувство. Баща й бе висок, но в сравнение с мъжа пред нея би приличал на джудже. Да не би да бе попаднала в страна на великани? Не. Огледа се наоколо и видя мъже с обичаен ръст. Само този, който я гледаше някак собственически, бе така висок.
Сърцето й прескочи един удар. Това не можеше да е Лукас Холт!
— Да не би да сте…?
— Лукас Холт. — Той се засмя още по-широко, при което се разкриха равни бели зъби. — Няма защо да питам вие коя сте, госпожице Хамонд.
Дори в най-смелите си мечти Шарис не си бе представяла Лукас Холт така мъжествен, така изваян и толкова едър. Долови прикрита арогантност у него и, Господи, така й напомни за баща й. Мигом реши, че е абсурдно да си позволи да му каже истината, дори и малко да приличаше на него.
Опита се да не мисли за дивата сила, която той излъчваше и която така я плашеше. Поне бе млад — около двадесет и пет, шест. И в никакъв случай не бе грозен. Някои жени дори биха го сметнали за изключително привлекателен, но тя бе свикнала на безупречно чисти и изискани мъже. Той дори не носеше сако. Ризата му бе полуотворена и от него се носеше дъх на коне и кожа. Към едното бедро имаше привързан револвер! Да не би да беше някакъв дивак?
Нямаше брада, но това само привличаше вниманието върху загара на кожата му и дългите черни коси. Очите му бяха необикновени. Цветът им я накара да се замисли за огърлицата си от оливин — с жълтеникавозелени камъни, които сякаш сияеха на загорялото му лице.
Лукас я остави да го огледа от главата до петите. Оказа се, че е тя — момичето от снимката, което предпочиташе. Изглеждаше малко уморена, но това само й придаваше по-земен вид. Господи, колко бе привлекателна. Сякаш точно за нея бе мечтал и ето че тя пристигна.
— Най-добре да взема нещата ви, мадам.
Шарис видя как той бавно се насочи към задната страна на дилижанса и хвана сандъка и куфара, които кочияшът му подхвърли. Продължаваше да се смее. От какво ли бе толкова доволен? Та тя изглежда ужасно!
Той се върна със сандъка на рамо и малкия куфар под мишница.
Двуколката ми е ей там. Тя се огледа и зърна хотела.
— Но аз смятах… Искам да кажа…
Лукас проследи погледа й.
— Че ще отседнете в града? Не, мадам, ще отседнете при мен в ранчото. Но не е нужно да се тревожите за репутацията си. Няма да сме сами там.
Значи напразно се бе надявала той да заплати за подслона и храната й в града. Естествено, щом вероятно разполагаше с огромна къща и цяла армия прислужници. Придружи го до двуколката и изчака да намести багажа.
— Нуждаете ли се от нещо, преди да напуснем града? — попита Лукас.
Шарис се усмихна свенливо.
— Нуждая се единствено от гореща баня, господин Холт. Не съм се къпала, откакто тръгнах от Ню Йорк. Вероятно трябва да изчакам да пристигнем в ранчото ни.
Защо не сте си наемали стая на спирките по пътя? Тя се изчерви, но прецени, че е по-добре още сега да му каже истината.
— Не разполагах с достатъчно пари. Изхарчих всичко, което имах за ядене.
— Но храната беше включена в билетите!
— Моля? — изненада се силно Шарис.
— Бях уредил всичко. Очевидно парите са отишли на вятъра. — Той я погледна замислено. — Не сте разполагали с никакви пари, така ли?
Шарис се ядоса страшно на себе си. Защо не бе разгледала по-внимателно билетите? Защо кочияшът не й бе обърнал внимание? Защо Лукас Холт не бе споменал нищо такова в писмото до сестра й?
Гневът й пролича и в насмешливия тон:
— Да не би това да се окаже проблем? Все пак не сте очаквали зестра, нали?
— Не, мадам. — Той се засмя. Добре, значи тя напълно зависеше от него. Щом не разполагаше със средства, нямаше да си тръгне, когато й скимнеше. — Всъщност не очаквах точно вас.
— Не ви разбирам — отвърна Шарис озадачена.
Лукас измъкна фотографията от джоба си и й я подаде.