— Писахте ми, че сте момичето отляво.
Очите й се разшириха. Значи Стефани я бе излъгала и за това, за да няма угризения, че пристига тук. Почувства се унизена. Ето, той стоеше в очакване на Стефани, а вместо това се появи тя.
— Трябваше… да съм по-точна. Понякога обърквам кое е ляво и кое — дясно. Съжалявам, господин Холт. Вероятно сте страшно разочарован.
— Мадам, ако бях страшно разочарован, както казахте, щях да ви кача обратно на дилижанса. Как е малкото ви име? Не мога постоянно да ви наричам „мадам“.
Усмивката му бе приветлива, а гласът — дълбок и звучен. Тя очакваше, че ще бъде нервна при първата им среща, но не чак толкова.
— Шарис — уведоми го тя.
— Звучи френско.
— Майка ми е била французойка.
— Е, няма защо да се държим така официално един с друг. Хората ме наричат Лук.
И в същия момент някой се обърна към него точно така:
— Е, кой е с теб, Лук?
Оказа се дребен мъж, застанал до вратата на магазина — бакалницата „Нюком“. В сградата нямаше друг магазин, за разлика от повечето нюйоркски сгради, в които се помещаваха по десетки офиси и кантори.
Насочи вниманието си към мъжа, докато Лукас ги запознаваше. Изненада се от обясненията му.
— Познавам госпожица Хамонд, преди да се заселя насам. Но едва сега тя прие да стане моя съпруга.
— Наистина ли? — Том Билфорд се засмя с облекчение. — Май е редно да те поздравя. Брат ти ще дойде ли за сватбата?
— Не мисля да правя нещо голямо, Томас — отвърна Лукас. — Просто ще се уговоря с пастора, когато отново намине насам.
— Хората ще са разочаровани.
— Не мога да им помогна — в гласа на Лукас се долавяха по-твърди нотки.
— Е, приятен ден, Лук, мадам — сбогува се бакалинът малко нервно и бързо влезе в магазина.
Шарис мълчеше, докато напускаха градчето. След като и последната къща остана зад гърба им, тя се реши да попита:
— Защо казахте на господин Билфорд, че се познаваме отпреди?
Лукас сви рамене.
— Никой няма да повярва, че искаш да се омъжиш по обява. Разбира се, ако предпочиташ…
— Не, така е добре — увери го тя.
Шарис отново се умълча и извърна очи. Мъжът до нея сякаш се преобрази. Без момчешката си усмивка изглеждаше студен и недостъпен. И, изглежда, обмисляше нещо.
— Какво всъщност правиш тук, Шарис Хамонд? — попита той внезапно.
Тя го стрелна с очи. Той гледаше право напред към прашния път. Е, очакваше подобен въпрос от дни насам.
— Наскоро овдовях, господин Холт.
Отговорът й привлече вниманието му, но тя пребледня, когато очите му я пронизаха. Не се бе сетила за това! Нима девствеността й е едно от изискванията му? Да се представи за обедняла вдовица, й се стори добър вариант, добро извинение, че се решава на брак по обява.
— Съжалявам, ако сте очаквали младо невинно създание — тихо пророни тя. — Напълно ще разбера…
— Няма значение — прекъсна я той. Той отново се загледа в пътя, бесен от собствената си реакция. В края на краищата, нямаше никакво значение. Нали бе обмислял и варианта да не е девствена? Тогава какво толкова го смути?
— Той мъжът от снимката ли е? — попита Лукас след време.
— Дали е… О, не! Това е баща ми.
— Баща ти жив ли е?
— Да. Но… се отчуждихме. Баща ми не одобряваше съпруга ми. А и не е от хората, склонни да прощават.
— Значи не си могла да се прибереш при него след смъртта на съпруга си?
— Не. Нямаше да има проблем, ако мъжът ми не ме бе оставил в бедствено положение. Е, аз нямаше да се омъжа за него, ако знаех колко е задлъжнял — добави тя чистосърдечно. — Но… произхождам от богато семейство. Затова и не можех да работя, за да се издържам, когато видях колко на зле вървят нещата. Щом зърнах обявата, се хванах за нея като удавник за сламки.
— Май не казваш всичко.
— Мисля, че не е така.
Беше започнала да се паникьосва.
— Хората не биха те взели за обикновена жена — рече той. — Щом се е налагало да се омъжиш повторно, защо толкова далеч? Вероятно си имала предложения и по-близо до дома.
Шарис се усмихна. Разбира се, беше получавала предложения за женитба, откакто стана на петнадесет. Но всички мъже се стремяха към богатството й или по други причини бяха неприемливи.
— Да, получих няколко предложения.
— И?
— Не ми допаднаха.
— Какво ти допада?
Шарис се сви от смущение.
— Не ми харесват арогантните мъже, нито пък твърде скованите. Предпочитам чувствителните, с благ нрав, отстъпчиви и…
— Сигурна ли си, че обрисуваш портрет на мъж? — не се сдържа Лукас.
— Познавам подобни мъже, уверявам те — отвърна тя високомерно.
— Съпругът ти?
— Да.
Лукас изсумтя.