— Поела си голям риск, като си се спряла на мен. Какво ще стане, ако не притежавам никое от тези качества?
Тя мислено изстена.
— Нито едно ли? — попита Шарис плахо.
— Не съм казал такова нещо. Но ти откъде можеше да знаеш?
— Опасявам се, че… не съм обмисляла въпроса от тази гледна точка. Просто се надявах всичко да е по-добро, от онова, което ми се предлагаше там, на изток. — Пое си въздух и добави: — Не искам да кажа, че… Е, добре — надявах се на нещо добро.
— Разочарована ли си?
— Как очаквате отговор от мен толкова скоро. — Обземаше я все по-голямо отчаяние.
— Мила моя — в гласа му се доловиха весели нотки, — още от пръв поглед си наясно дали си разочарована, или не.
— Външността не е всичко при мъжа — каза Шарис сковано.
Ужаси се, като си даде сметка, че всъщност му прави комплимент, без да го желае. Напротив — искаше той да срещне нейното презрение.
Ето, пак бе ухилен. Шарис си даде сметка, че макар да разговаряха от доста време, все още не знаеше нищо за него.
— Не сте арогантен, нали? — попита тя направо.
— Мисля, че не съм.
Тя продължи:
— Или властен?
— Аз? — изкиска се той. — Да се налагам на хубаво, сладко създание като теб? И през ум не би ми минало.
Защо изпитваше смътното чувството, че той си играе с нея? Отново се умълча.
ШЕСТА ГЛАВА
Уилоу се облегна на касата на вратата и се загледа към облака прах в далечината. Къщата й, в която имаше само една голяма стая, беше малка по стандартите на белите. Но в сравнение с прихлупените колиби на индианците, който те изгаряха, щом дойдеше време да се местят, тази постройка от здрави греди й се струваше огромна. Свикна с нея през двете години, откакто мъжа й я доведе да живее тук, далеч от племето и семейството й.
Само четвърт апахска кръв течеше в жилите на Уилоу. Друга четвъртина бе мексиканска. А останалата половина, благодарение на копелето, изнасилило майна й, бе неизвестна смесица от бяла кръв. Въпреки това приличаше на индианка и това я изпълваше с гордост.
— Идва, Били — обяви Уилоу с мекия си, мелодичен глас.
Били Улф застана зад жена си и също се загледа как облакът прах се приближава към ранчото. Засмя се и обви ръце около наедрялото й от бременност тяло.
— Мислиш ли, че я води със себе си?
Уилоу усети широката усмивка на Били. Напоследък често я виждаше.
— Продължаваш да смяташ за много забавно това, че го уговори да се задоми?
— Според мен точно от това се нуждае. Почва да става неспокоен, защото времето лети, а още не е поставил голямата клечка на колене. Само след месец ще позволи на Слейд да свърши работата… По характерния за Слейд начин. Лук се нуждае от известно разтоварване. Защо да не е чрез жена?
— А ако не му допадне.
— Да не му допадне? — изкиска се Били. — Господи, той може дори да я ненавижда; тя просто трябва да разсее мислите му.
— И нито за миг не ти хрумва как ще се чувства момичето, нали? — попита Уилоу сухо.
Той изобщо не изглеждаше разкаян.
— Грижата за приятелите е на първо място. Затова съм тук. Хайде, влизай, преди да са ни забелязали. Градските жени винаги са готови да припаднат при вида на жив индианец, особено първия път, Нали знаеш? — Отново се разсмя. — Ще я оставим на мира до утре и тогава ще й се представим.
— Нали не си намисли да я плашиш, Били? — Уилоу погледна мъжа си строго.
— Бих ли постъпил така с жената на приятел?
Не, естествено, не. Беше сигурна в това, защото добре познаваше своя съпруг, вечно готов да се шегува.
Шарис затвори очи и се насили да си представи, че къщата в ранчото всъщност не е малка, а само… необикновена. Не успя. Тя представляваше проста четириъгълна постройка и дори не бе боядисана. По-скоро приличаше на колиба. Имаше и конюшня, два пъти по-голяма от къщата, но също небоядисана. Зад конюшнята се простираше голямо заградено пространство за добитък с дървен сенник. На петдесетина метра от заграждението се издигаше втора, още по-малка колиба.
— Предполагам, че си свикнала на по-внушителни къщи — подметна Лукас небрежно, докато й помагаше да слезе от двуколката.
Шарис не отговори. Той всъщност не се извиняваше, така че какво можеше да му каже? Че домът й на Пето авеню е величествена сграда? Не беше нужно той да го знае.
Изражението й обаче достатъчно ясно показваше какво мисли и Лукас се засмя, доволен, че се е стъписала. Какво бе очаквала тя? Вероятно къща каквато Самуел Нюком издигна, за да демонстрира красноречиво богатството си: на два етажа, с огромни стаи и помещения. Е, къщата на Лукас изпълняваше предназначението си, а той бе живял и в по-лоши. Както и в по-хубави. Но тук единствено се нуждаеше от покрив над главата. Нали нямаше намерение да се застоява? Е, може би беше добре да я пооправи малко заради нея? Но, от друга страна, тя нямаше защо да разбира, че не го е сторил.