— Но как ще те опозная, ако ме отблъскваш? Ако не обичаш да се целуваш, това наистина ще бъде проблем.
Дали щеше да я одобри, или не, очевидно зависеше от отговора й. Тя се наежи.
— Нямам навика да разрешавам на непознати да ме целуват — обяви тя. — А вие сте все още непознат за мен.
— Всъщност ми казваш да стоя настрана — поклати глава Лукас, — но ако е така, ще се окаже, че излишно сме останали прекалено дълго непознати. И без това ще са ми нужни няколко месеца, за да се убедя дали ще успееш да се приспособиш към моя начин на живот. Нима допускаш, че ще загубя толкова време и чак тогава да открия дали си допадаме, или не?
Шарис бе поразена. Според него щеше да е чиста загуба на време, ако се докажеше по други начини, че помежду им не съществува никакво привличане. Така беше. Но и предложението му бе недопустимо. Нима щеше да си позволи волности с нея?
Шарис прибягна до мнимата си самоувереност.
— Господин Холт, давам си сметка в колко особено положение се намирам и се налага донякъде да се подчиня. Искам обаче да помоля за известно време, докато започна да се чувствам спокойна с вас. След време може да си разменяме по някоя целувка … ако настоявате Но повече не мога да разреша, не и преди да се венчаем. И ако това не ви задоволява…
Лукас знаеше кога да отстъпи.
— Звучи разумно. Стаята ти е ей там, вляво. Ще донеса багажа ти.
Шарис въздъхна, когато той излезе, и се огледа. Стаята се оказа по-голяма, отколкото предполагаше. В задната част се намираше кухня — имаше печка, мивка с ръчна помпа, няколко шкафа, отрупани с посуда, и голяма маса. Останалата част от помещението бе заета от камина, пред която бе постлан дебел килим и дървен диван без възглавнички. До входната врата имаше стар люлеещ се стол и полица за свещници.
Шарис отпусна рамене. Стаята я потискаше. Беше толкова неприветлива. Потрепери, като си представи какво щеше да завари в спалнята си. Застана пред вратата и я отвори. Двата прозореца бяха отворени, а пердетата — дръпнати, така че вътре нахлуваше не само светлина, но и горещина. Нищо от мебелировката не й хареса, а и не желаеше да й хареса. Бързо се насочи към другата спалня, преди Лукас да се е върнал. Това помещение се оказа по-уютно. Личеше, че е обитавано. Леглото бе неоправено, вратите на гардероба зееха, а върху тях бяха метнати мръсни дрехи. Други вещи стояха разхвърляни наоколо. Очевидно това бе неговата стая. Изведнъж се смути и бързо затвори вратата. Тогава осъзна, че в къщата имаше само три стаи. Липсваха помещения за прислугата. Значи…
— Харесва ли ти тук? — попита Лукас, докато влизаше през входната врата, понесъл багажа й.
Шарис не успя да му отговори, защото в главата й се въртеше тревожната мисъл, че само те двамата ще спят в къщата.
— Вие като че ли нямате… прислуга?
— Поне не такава, която се грижи за къщата. — Той я дари с пленителната си момчешка усмивка. — Сега разбираш ли защо ми е нужна съпруга?
Той отново си играеше с нея и тя се почувства обидена.
— Не е ли по-просто да си наемете прислужница?
— Доста — съгласи се той. — Но пък не мога да очаквам от нея да споделя постелята ми, нали?
Подхвърли го така небрежно, че Шарис усети как стомахът й се свива. Страх ли бе това? Остана закована на мястото, докато той внасяше багажа в стаята й.
— Вероятно ще искаш да го разопаковаш — подвикна той. — А и спомена, че ти се ще да се изкъпеш. Ще се погрижа за някаква храна и ще те оставя да си починеш. — Върна се в предното помещение и живите му зелени очи я пронизаха за миг. — Няма от какво да се страхуваш, Шарис. Нищо лошо няма да ти се случи, докато аз нося отговорност за теб.
Тя остана неподвижна. Нямало от какво да се страхува? Само да можеше да си тръгне и да се измъкне от това положение! Но нямаше никаква възможност за това. Дори да пишеше на сестра си, което възнамеряваше да стори още същата вечер, резултатът нямаше да се появи веднага. Беше хваната в капан и нямаше никаква представа как да обърне нещата в своя полза.
СЕДМА ГЛАВА
Шарис отвори очи и силната светлина я заслепи. Объркана, бързо се надигна в леглото и видя, че силната светлина идва от огледалото, което постави на бюрото предния ден. Не бе съобразила, че то ще насочи сутрешните слънчеви лъчи право към възглавницата й. Слънцето бързо изпълваше къщата с горещина.
Облече тънката копринена роба, метната в края на леглото, и отиде до прозореца. Изящната роба от резедави и бели дантели подхождаше на нощницата, подарък от леля й, докато двете бяха във Франция. Шарис я взе, както и още една, подобна на нея, защото си представяше, че ще отседне сама в кокетна къщурка, но не и че ще дели колиба с мъж.