— Така ли смяташ? — вдигна вежди Лукас.
— Е, може и да си прав. Нали идеята все пак беше моя?
Шарис се върна и подаде писмото на Били, но Лукас го сграбчи. Тя пребледня от неговата арогантност — изобщо не си представяше, че той ще го прочете, преди то да отпътува благополучно.
— Труди Бейкър? — прочете Лукас името на глас и я погледна въпросително.
Шарис се досещаше какво си мисли. След като го бе уверила, че няма към кого да се обърне за помощ в Ню Йорк, той вероятно предполагаше, че тя има само баща си и сестра си на този свят.
— Труди е приятелка на сестра ми, господин Холт. Сестра ми, Стефани, е едва на седемнадесет и продължава да живее под един покрив с баща ни, така че, нали разбирате, не бе в състояние да ми помогне. — Беше и неловко да говори за това пред любопитния Били. — Изпращам писмото до дома на най-добрата й приятелка, защото… Нали ви обясних какъв е баща ми?
Чудеше се защо изобщо трябва да дава обяснения. Затаи дъх, а Лукас продължи да я гледа. Най-накрая той сви рамене и подаде писмото на Били.
— Погрижи се да замине, Били, и виж за готварска книга, както стана дума.
Били вдигна ръка с писмото за поздрав и бързо излезе.
Шарис продължи да гледа Лукас нащрек и се изненада, когато той стеснително се усмихна:
— Беше доста дръзко от моя страна, за което се извинявам. Любопитството ми надделя. Не очаквах, че имаш на кого да пишеш.
— Сестра ми и аз сме доста близки — омекна Шарис. — Макар да не мога да й пиша заради баща ни, тя ме помоли да й обещая, че ще й съобщя, щом пристигна благополучно.
— Тя знае ли за какво си дошла на запад? — Усмивката му стана още по-широка. — Одобрява ли постъпката ти?
— Какво можеше да стори, господин Холт? Стефани е запозната с всички обстоятелства около мен.
Той пропусна това покрай ушите си, без да коментира, и отбеляза замислено:
— На снимката изглежда по-възрастна от седемнадесет. Но и ти имаш вид на малко по-възрастна от осемнадесет.
— Това е така заради…
Внезапно млъкна, защото се усети, че той знае за възрастта им от писмата на Стефани. На какви други изненади щеше да налети заради кореспонденцията на Стефани с този мъж? Мечтаеше да види тези писма, за да не направи някой сериозен гаф.
— Заради? — подкани я Лукас.
— …ръста ми — завърши тя неубедително. — Винаги ме състарява.
— Не ти харесва да си толкова висока, така ли?
Тя едва не се задави. Никой никога не бе толкова недискретен да подхване тази тема. Как смееше! Липсваше му всякакво възпитание.
— Не толкова, че не съм доволна от ръста си — отвърна тя. — Но повечето мъже се смущават от ръста ми и понякога се чувствам неловко.
— Аз не се смущавам.
— Не се учудвам — отбеляза тя сухо.
Той се изсмя. Хвана я за лакътя и я поведе към входната врата.
— Какво ще кажеш да се поразходим? Работата може да почака.
Колко е дързък, мина й през ума. Дори не изчака да разбере дали е съгласна, или не. Изведнъж напълно осъзна думите му.
— За каква работа говорите, господин Холт? — попита тя, като измъкна лакътя си и спря така, че той бе принуден също да спре и да я погледне.
— Градината трябва да се оправи… да се оплеви и така нататък. Натрупали са се дрехи за пране. Стаята ми се нуждае от основно почистване. Неща, които една съпруга би свършила, госпожице Хамонд.
Идеше й да се нахвърли върху него, ала обръщението „госпожице Хамонд“ я разколеба. Дали не е сърдит? Искаше й се да знае, но с него никога не беше сигурна.
— Не си давах сметка…
— Ясно ми е — увери я той нежно. — И съм готов донякъде да го приема, но в писмото те предупредих, че животът тук не е лесен.
Как можеше да му обясни заблуждението си, че е имала предвид климата? И през ум не й бе минавала възможността да се наложи да работи като слугиня, а ставаше дума точно за това. Не можеше нищо да предприеме, за да промени нещата, освен да го принуди да я изпрати незабавно обратно в Ню Йорк. Идеята бе изкусителна, но се сети за сестра си. Трябваше да даде шанс на Стефани. А и не искаше да признае колко се бои да се изправи пред баща си.
Успя да се усмихне, макар да й се плачеше.
— Да вървим на разходка, господин Холт.
Той се засмя и отново хвана лакътя й. Тя се изненада, че не остана безразлична от досега и близостта му. Толкова се изненада, че не обърна внимание накъде я води, докато не стигнаха до заграждението. Дръпна се изумена и той попита:
— Какво има?
Тя го изгледа продължително, преди да обясни:
— Не обичам коне. И още по-малко обичам миризмата, свързана с тях.
— Мила моя — каза той и се усмихна широко, — това е ранчо за коне. Ще се наложи да свикнеш с тази миризма.