Выбрать главу

— Приготвила си три прибора — отбеляза той, — но храната едва ще стигне за двама ни, при това не съм особено гладен.

Очите й се разшириха. Обгърна с поглед говеждото печено и соса, половината дузина бисквити, картофите, морковите и лука. Вярно, парчето месо в началото изглеждаше голямо, а след това се сви на доста малък къс, но…

Погледна отново към Лукас и въздъхна. Трябваше да се сети за огромното количество палачинки, което бе погълнал на закуска. Разбира се, мъж с неговия ръст се хранеше обилно.

— Съжалявам — пророни тя искрено. — Опасявам се, че мъжете, които познавам… не са толкова дейни. А и далеч не са толкова едри. Просто не си дадох сметка…

Лукас се смееше срещу нея.

— Сигурно няколко завъртания по дансинга не пораждат голям апетит. Не е като да си обяздил три мустанга. Но не се притеснявай — Мак забърка обилен обяд, така че хапнахме.

— Обяздвал си мустанги днес, така ли?

Лукас кимна и започна да пълни чинията си.

— Имам поръчка за дузина коне. Искат ми ги от форт Лоуел, близо до Тусон. Не е сложно да обяздиш коне за кавалерията. Повече време отнема да превърнеш мустанг в добър кон за фермите наоколо. Сам Нюком ми е поръчал тридесетина до края на лятото. По тази причина ще се наложи Били и аз скоро да се отправим към планините.

— Вие ловите конете? — слиса се Шарис. — Мислех, че ги развъждате. Нали това се прави в ранчо за коне?

— Тук се заселих преди по-малко от две години, Шарис. Нямах нито един кон, когато започнах. Сам съставих програма за развъждането и дори закупих жребец за разплод от Кентъки, но е нужно време, за да събереш нужния брой. Имам доста жребчета на пасбищата по хълмовете, но никое не е достатъчно голямо за продан и скоро няма да е готово.

— Разбирам. Просто… Мислех, че отдавна си тук…

— Не е нужно кой знае колко време да се приспособиш — отвърна той многозначително.

— Все пак зависи къде си израснал — пророни тя.

— Мислиш, че моят произход е толкова различен от твоя?

Той отново се смееше.

— Тепърва предстои да чуя за това — отвърна тя със сладка усмивка.

— Нали ти обещах — весело я погледна той, — но казах „по-късно“. Защо не ме оставиш да се насладя на храната, преди да те отегча с разказа за миналото си?

— Щом настояваш. Ще пиеш ли кафе?

— Да.

От време на време тя го гледаше крадешком, за да разбере дали храната му харесва, но изразът на лицето му остана неразгадаем.

Шарис отхапа от месото. Беше жилаво и сухо. Бисквитата й се стори клисава и когато я разгледа, забеляза парченца сурово тесто. Зачуди се дали и останалите са такива. Морковите бяха твърди, но се ядяха. Картофите бяха разкашкани. Лукът бе точно както трябва. Но какво можеш да сбъркаш при приготвянето на лук? Кафето, след четири опита, й се стори божествено.

Погледна към Лукас.

— Ужасно е, нали?

— Ял съм и по-лошо — изръмжа той. Нямаше да допусне да я разстрои.

— Очевидно няколкото неща в рецептата, които не спазих, са били по-важни, отколкото предполагах.

— Импровизирала си, така ли? — ухили се той.

— Не. Само прескочих някои подробности, които не разбрах. Откъде да знам какво значи „замесвам“ за бисквитите? Дори не съм чувала думата. А за печенето пише да се прави на „бавен огън“, но не се описва какво означава. Да се прибави вода, без да се уточнява колко; да се сложат подправки на вкус, а не изброяват какви. Открих единствено солта.

— Подправките са в градината, Шарис.

— Е, много навреме ми го казваш, няма що.

— Май ще се наложи да помоля Уилоу да те навести все пак. Ще я питаш каквото не разбираш. Но преди това утре прибави поне и утайката към кафето.

— Но кафето е чудесно!

— Има вкус на гореща вода.

— Това е защото си свикнал с онази мътилка, която направи сутринта. Представа нямам как го пиеш. Все едно е кал.

— Ще свикнеш.

С други думи трябваше да е както той иска. Тя потъна в ледено мълчание и погълна колкото можеше от вечерята. После се захвана да разчисти.

Лукас се облегна на стола. Яденето не бе чак толкова лошо, като се има предвид, че готви за първи път. Можеше да бъде и по-ужасно. Освен това очакваше да я завари измърляна и изтощена от свършената през деня работа. Но тя нямаше вид на съсипана; напротив — изглеждаше чудесно, дяволски чудесно. Беше се преоблякла с великолепна рокля от зелена коприна с деколте.

Наблюдаваше я съсредоточено, докато тя се движеше от плота до мивката, отново до масата, и обратно. Беше в ума му през целия проклет ден и си наложи да си намира работа, за да не тръгне да я търси. Не си спомняше друга жена така да е обсебвала съзнанието му. Никоя никога не го бе вълнувала толкова много. Истината бе, че я желае. Сега бе готов да признае, че я пожела от момента, когато зърна снимката. Застанала пред него от плът и кръв, тя го възпламеняваше. Тялото му едва издържаше.