Ясно бе какво щеше да направи. Щом тя го вълнуваше толкова много още от първия ден, явно нямаше да успее да се въздържи да не я люби, преди да я изпрати обратно. Не така бе планирал нещата, но не възнамеряваше да се съпротивлява на желанията си. Ако беше девствена, щеше да обмисли нещата повече, но тя не беше девствена.
— Казах ли ти колко си прекрасна с тази рокля? — чу той собствения си глас.
Шарис го погледна през рамо.
— Тази стара дреха? Господи, господин… Лукас. На нищо не приличам. Възнамерявах да се преоблека с вечерна рокля, но времето не ми стигна.
Лукас се засмя в себе си. Тежко и горко на мъжа, който ще я види, когато е в най-добрия си вид! Дамите и безкрайните им тоалети за всеки час на деня! С цялото това преобличане. Странно как им оставаше време за друго. Но не биваше да забравя, че деня на дамите не бе зает с никаква работа. Тази пред него преживяваше трудни моменти.
Изпита леко угризение, че я накара да мине по този път. Не че не можеше да си позволи прислуга. Но не бе дошъл в Нюком, за да се представя като богат фермер безделник. Той бе човек от изтока, продал собствеността си там и мечтаеше за спокойния живот, който западът предлагаше. Не искаше никой да подозира колко богат бе всъщност.
Лукас се приближи към нея. Изпита неудържимо желание да я докосне, след като долови уханието й, но вместо това грабна кърпата за подсушаване на чинии.
— Ще ти помогна да свършиш по-бързо.
Самият той се изненада от себе си. Не желаеше да я претоварва с работа — поне засега. Усмивката, с която го дари, си заслужаваше жеста. Беше така прекрасна, когато се усмихваше.
След като и последната чиния бе прибрана, двамата се върнаха отново на масата. Шарис донесе и чайника с кафето. Лукас отказа да пие и взе от полицата бутилка и чаша.
Шарис се намръщи.
— Често ли прибягваш до това? — попита тя плахо, вперила поглед в уискито.
— Държа да те уверя, че не съм пияница, ако това ти минава през ума.
— Извинявай. — Шарис сведе очи, засрамена от собствената си дързост. — Въпросът ми е нахален.
— Имаш право да знаеш.
Очите й отново срещнаха неговите.
— Тогава готов ли си вече да ми разкажеш за себе си?
Той се облегна назад замислен с чаша уиски в ръка.
— Родени сме, аз и брат ми, в Сейнт Луис. Фамилията на майка ми е от знатните семейства в града. Тя почина и след това баща ни, Джак, не искаше вече да има нищо общо с роднините й. Доведе ни тук, в Аризона. Привличаше го златото и възможността да натрупа свое богатство.
— Бил е златотърсач? — изненада се Шарис, макар да знаеше, че няма на какво да се учудва. Златото бе привлякло хиляди мъже на запад още в началото на 50-те години.
Лукас кимна.
— Брат ми и аз бяхме настанени в пансион в Тусон, докато той търсеше злато в планините наоколо. Лошото бе, че намери. Голям залеж, който доведе до гибелта му. Това стана през шестдесет и шеста.
— Искаш да кажеш, че е бил убит?
— Убиха го заради златния залеж — кимна той.
— Залежът е трябвало да остане за вас, момчетата, нали?
— По право — да, затова трябваше да се отърват и от нас.
Беше смаяна от това колко спокойно изрече той всичко това.
— Какво направихте?
— Побягнахме от града. — Лукас погледна настрана и продължи: — Слоун, мъжът, който застреля баща ни, бе по петите ни, за да приключи с тази работа.
— Господи! Що за чудовище? Да преследва деца. Едва ли си бил на повече от единадесет-дванадесет по онова време.
— Всъщност на десет — уточни той мрачно. — Беше наемен убиец, мъж, който убива за пари и не пита защо. Тук, на запад, има доста такива типове.
— Успяхте ли да му избягате?
— Не съвсем. Той стреля по нас и брат ми полетя надолу по скалистата урва. Тъй като Слоун бе съвсем близо, нямаше начин да се опитам да му помогна. Продължих да яздя напред. Когато най-сетне се изплъзнах на Слоун, се оказа, че съм се загубил. Трябваха ми няколко дни, за да открия мястото, където падна Слейд, но от него вече нямаше и следа. Не ми оставаше друго, освен да се отправя към Сейнт Луис, с надеждата и той да е сторил същото.
— Откри ли го там?
— Въобще не се появи. — Последва тишина. — Останах в Сейнт Луис при една леля, като все мислех, че Слейд е мъртъв. Минаха много години, докато той най-после ме намери.
— Защо е чакал толкова дълго?
— Получил нещо като амнезия. Спомнял си ясно доста неща, но не се сещал, че имаме роднини в Сейнт Луис, нито какво е станало с мен. Не знаел дали съм жив, или мъртъв, нито откъде да започне да ме издирва. А и съществувал проблемът със Слоун — налагало се да избягва градовете от страх да не попадне на него.