Звучеше великолепно! Но бе жестоко от негова страна да го споменава.
— Вече ти казах, че не мога да яздя — напомни тя.
— Дори и ако сме на един кон?
— Да. Не съм се качвала на кон през живота си.
— Просто така ми хрумна. Още е рано. Но постепенно ще се наложи да се научиш да яздиш. Няма начин да мръднеш от ранчото освен на гърба на кон.
— Би могъл да купиш двуколка.
Изпълненият й с надежда глас трогна сърцето му. Но той остана твърд.
— Не съм известен като човек, който хвърля пари на вятъра. А една двуколка означава точно това, след като разполагам с половин дузина достатъчно кротки коне дори за теб.
— Ще си помисля.
Тя се обърна и се отправи към стаята си с чайника в ръка. Лукас я чакаше да се върне.
— Лека нощ, Лукас.
— Само „лека нощ“? — Той вдигна вежди и добави усмихнат: — Не ми ли се полага целувка за лека нощ? Ще се наложи да свикнеш. Обичам да се целувам.
— Разбрах вече — отвърна тя. — Е, добре. Наведе се напред с намерението да го целуне, както би целунала баща си. Но в момента, когато устните й докоснаха неговите, той я обгърна с ръце, за да й попречи да се дръпне.
Целуна я с невероятна нежност — устните му се движеха бавно върху нейните и тя усещаше, че й прималява. Чувстваше се невероятно отпаднала. И най-странно — не желаеше да се отдръпне. Наслаждаваше се на сладкото усещане, което устните му предизвикваха у нея. Дори лекият дъх на уиски й се струваше пленителен.
Ръцете му плъзнаха по гърба й и я накараха да потрепери. В следващия миг той нежно галеше шията й. Ръката му бавно се спусна надолу. Сърцето й заби лудо. Знаеше какво възнамерява да стори, но не намираше сили да го възпре. Най-после ръката му смело обхвана едната й гърда и тя помисли, че ще припадне.
Беше лудост. Знаеше, че не бива да му позволява да продължи, но сладостните усещания, който той предизвикваше, напълно я завладяха. Когато устните му се плъзнаха от бузата към шията й, тя едва успя да пророни:
— Лукас.
Прозвуча гальовно, а възнамеряваше да го упрекне. Нямаше сили да го отблъсне. Устните му бяха до ухото й и възбудата й така нарасна, че едва я понасяше.
Езикът му се стрелна в ухото й и тя отново имаше чувството, че ще припадне.
— Желая те, Шари. Знаеш го, нали? Позволи ми да те любя. — Гласът му стана още по-дрезгав. — Ако вече бяхме женени, така щяхме да прекарваме останалата част от вечерта. Нужни са часове, за да те любя както заслужаваш, а възнамерявам да те любя както подобава, Шари.
Думите му я опияняваха. Трябваше да му се възпротиви. Дори начинът, по който изговаряше името й, я караше да изтръпва — произнасяше го, както звучеше френското cheri.
— Не бива… Не сме… Лукас, моля те!
Молеше го да й помогне, защото нямаше сили да му се съпротивлява.
Той се отдръпна, за да се взре в очите й, но ръцете му продължаваха плътно да я държат. В погледа му гореше изпепеляващ копнеж, който сякаш пронизваше душата й.
— Вече не си невинна. Защо се съпротивляваш така? Знаеш, че ще ти е хубаво. Дали сега, или по-късно — има ли значение? А дори да не се венчаем — нищо не ни пречи. Не ме отблъсквай, Шари.
Сбърка, че каза това. Разбра го по искрите в аметистовите й очи, които ги правеха дълбоки, тъмновиолетови.
— Само мъж е в състояние да твърди, че няма никакво значение. За теб това очевидно не е нещо повече от моментна наслада. Но на жената й е необходимо повече.
— Говориш като девственица — в гласа му прозвуча обвинение. — На кого ще навредим, ако ти и аз се любим?
Дъхът на Шарис секна. Какво можеше да каже, след като всичките й отговори, щяха да бъдат като на девственица? Възможно ли бе една вдовица да е придирчива? Не знаеше.
— Дори не знам защо двамата обсъждаме това — сопна се тя. — Няма да има никакви семейни привилегии, преди да се венчаем.
— Нима ще ме накараш да довлека пастора, за да облекча болката си ли?
Стомахът й се сви.
— Каква болка?
Той се навъси.
— Не си играй с мен, Шарис. Не може да си била омъжена и да не знаеш за мъжете. Ето, усети това. — Той притисна бедрата й плътно към своите и тя ахна. — Мислиш ли, че не ме боли, когато не мога да направя нищо, за да го облекча?
— Аз… Аз… — Лицето й пламна и тя с всички сили се опита да се оттласне от него. — Съжалявам… Аз…
— Добре — сряза я той рязко и я пусна. След това, забелязал страха в очите й, мислено се прокле. — Аз съжалявам, Шарис. Знам, че те притеснявам, но си така пленителна…
— Не си тръгнал да доведеш… пастора, нали? — попита тя колебливо.
Това ли я бе изплашило?
— Откъде да знам? — Гласът му отново бе станал рязък. — Боже, как ме привличаш!