— Не ми допада да обсъждаш бъдещата ми съпруга, Леон — отвърна Лукас с тих, но пълен с предупреждение глас.
— По дяволите, всички я обсъждат — увери го Леон невъзмутимо. — Нова фуста в града си е чиста новина. А пък ако идва да се омъжи тук — съвсем. Я ми светни — наистина ли е такваз красавица, както чух?
— Ти вероятно не ме разбра?
— О, разбрах те, Холт. — Леон се ухили накриво. — Но не ми пука какво ти допада и какво — не. Брат ти може и да е бърз с пистолета, ама не значи, че и теб те бива с оръжието. Аз самият съм доста добър — или не си чул? Мога да те смеля, стига да поискам.
Лукас се ухили неприятно:
— Така ли смяташ, Леон? Трябва да те предупредя, че всичко, което знам за оръжията, го знам от Слейд. Не вярвам да си готов лично да се убедиш на какво ме е научил? Но ако свалиш револвера си, ще ти дам да разбереш, че не желая да обсъждаш булката ми.
Очите на Леон гневно се присвиха.
— По дяволите, дошъл си тук, за да предизвикаш сбиване, така ли, копеле? Е, ето ме. Щом искаш да отидеш с размазана мутра при скъпоценната си булка, попаднал си на подходящия човек.
Леон започна да разкопчава кобура. Лукас стана, за да стори същото. Но преди да успее, Леон го удари по главата и той залитна. По ухото му потече кръв. Очите му заблестяха от гняв. Той изръмжа и се хвърли с главата напред към корема на Леон и миг след това двамата се озоваха на пода.
Няколко часа по-късно Лукас си свиркаше весело, докато яздеше към вкъщи. Брадичката го болеше, кокалчетата на ръцете му бяха подути, а гръдният кош го стягаше неимоверно, но си струваше. Сега вече може би щеше да успее да поспи, без да мисли за нея.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Лукас се изненада от приготвената закуска, но не се изненада от стиснатите устни на Шарис. Тя му сервира мълчаливо и избягваше да го погледне, дори след като се настани до него. Запази леденото си мълчание през цялото време, докато се хранеха.
Лукас бе полуразвеселен, полуразтревожен. Дали всичко бе заради любовните му задявки? Или го усети как се вмъква в стаята й снощи, след като се върна от града? А бе готов да се закълне, че спеше. Искаше само да се увери, че е добре. Е, не само това. Щеше му се да се успокои, че не се е паникьосала и не е побягнала. А и не видя нещо, което не трябваше да види — чаршафа бе вдигнат докъм брадичката й. Дори когато спеше косата й бе прибрана на кок, така че не можа да разбере колко е дълга.
Шарис не бързаше да приключи с миенето па чиниите — надяваше се Лукас да излезе, преди да е свършила. Онова, което трябваше да му съобщи, изискваше смелост, каквато още не бе събрала. Ако той бе отронил нещо, щеше да се възползва, за да започне. А той седеше на масата, без да пророни и дума.
Трябваше обаче да каже нещо. Не искаше снощното възмутително поведение да се повтори. Тази мисъл я въоръжи с нужната смелост:
— Трябва да поговорим, Лукас.
— За снощи ли?
— Да.
Тя седна отново, но преди да успее да си отвори устата, той се пресегна и взе ръката й.
— Ще ми позволиш ли първо да се извиня? — попита той.
Шарис усети, че се размеква от докосването и гърления тембър на гласа му. Нямаше сили да го погледне, затова очите й не се вдигнаха от ръката му, която нежно стискаше нейната. Изненада се от подутите му, ожулени кокалчета.
— Наранил си се.
Очите й се стрелнаха към лицето му. Лявата му буза бе отекла.
— Драскотина — увери я Лукас, леко засрамен. — Просто се сбих с надзирателя на ранчо „Нюком“.
— Тук? Или в неговото ранчо?
— В града.
— О! Не разбрах, че си излизал. — Любопитството й надделя. — Кой победи?
— Никой. — Лукас й се усмихна плахо. — Не се постарах кой знае колко.
— Защо не? — Тя бързо се поправи: — Искам да кажа, след като се е налагало да се биеш, мисля че е било редно да се постараеш да спечелиш. Или поне да не допуснеш да те наранят.
— Не исках да се бия с онзи мъж, Шарис. А и аз самият не съм пострадал. Това не е нищо. Но ти благодаря за загрижеността.
Ухилената му физиономия изведнъж стана прекалено самонадеяна. Изглеждаше самодоволен. Тя отклони погледа си, раздразнена, че приписва на любопитството й други нюанси.
— За снощи, Лукас…
— Знам — прекъсна я той. — Сърдита си ми. Не те виня.
— Не е само това — продължи тя сконфузено, като си припомни не само неговата дързост, но и чувствата, които бе събудил у нея. — Онова, което стори е…
— …непростимо, знам — довърши той вместо нея.
Шарис го изгледа свирепо.
— Ще ме оставиш ли аз да го кажа? Точно така — непростимо — продължи тя. — Нямаш право да ми налиташ така и да ми се сърдиш, че ти се съпротивлявам. Не само това, но се и опита да ме накараш да се чувствам виновна, а аз не бях направила нищо, за да те насърча.