Антоан побесня.
— Две минути, Мари! Не можеш ли да изчакаш още две минути?
— Но мислех, че вече ще си свършил, ma cher — отвърна със сладък глас брюнетката. — Толкова ли време ти е нужно, за да спечелиш облога?
Облог! Всичките й илюзии се градяха на облог! Как й се искаше да заплаче, да си представи, че тримата не са в тази стая и че тя не е гола на леглото! Но не заплака… Дори напусна стаята с известно достойнство.
По-късно узна, че брюнетката му е съпруга. След всичко случило се, това едва ли имаше значение. Вече знаеше, че на мъжете не бива да се вярва.
Настроението на Лукас бе не по-малко мрачно. Такъв ставаше винаги, когато се налагаше да търпи присъствието на Самуел Нюком. Но трябваше да търпи. Нали затова бе тук. Ала ненавиждаше преструвките, още по-малко — необходимостта да се държи приятелски, когато единственото му желание бе да убие този мъж. А Сам бе под закрилата на завещанието си и обявената награда за залавянето на убиеца си, при това тя се увеличаваше с годините.
Лукас бе наясно, че поканата е плод на любопитството на Сам относно Шарис. Още по-добре, защото така Лукас щеше да има възможност да задейства най-съществената част от плана си. Щеше да се постарае да остане насаме със Сам за малко, за да го извести.
След толкова време краят се виждаше. Само още няколко месеца и Самуел Нюком щеше да открие, че е разорен. Просто тази вечер бе нужно да захапе въдицата. Това бе всичко.
Фиона несъзнателно бе помогнала, защото струваше доста пари на Сам. Той не й доверяваше, че капиталите му са вложени в сделки, и е продал повечето дребни имоти и собственост из Нюком, за да задоволява прищевките й. За да е щастлива тя, той не биваше да спира да й купува каквото й хрумне.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Шарис трудно запомни имената на всички. Вечерята се оказа в нейна чест и бе поканено половината градче.
Самият господин Нюком я разведе сред гостите да я представи. Съпругата му, Фиона, я поздрави, но после с подчертана грубост се направи, че не я забелязва. Самуел Нюком като че ли бе много развеселен от това.
— Ревнува, но ти не се смущавай — прошепна той на Шарис. — Някога бе най-хубавото момиче в околността, ала сега тази чест се пада на теб. Трябва да призная, госпожице Хамонд, че Лукас е за завиждане.
Страните й поруменяха и мъжът веднага й допадна. Беше доста представителен, на около четиридесет, с пясъчнокестеняви коси и сиви очи, които гледаха изпитателно. Беше мъж, който обичаше хубавите неща в живота, а къщата му бе впечатляваща. Беше, както я предупреди и Лукас, мъж който не пропускаше да обърне внимание на жените.
Тя обаче не се дразнеше от възхитените му погледи. Чувстваше се добре в неговата компания и когато й подметна, че ако Лукас й омръзне, той би й осигурил уютно местенце при себе си, тя не го взе сериозно.
Що за идея! Та Самуел Нюком бе достатъчно възрастен да й бъде баща. Но приказваше само, за да я дразни, сигурна бе. Очевидно бе привързан към съпругата си, защото я следеше с поглед, когато тя се отдалечаваше прекалено от него. Фиона бе красива жена със синьочерни коси и бледи сини очи. Бе доста по-млада от съпруга си, всъщност едва ли много по-възрастна от Шарис.
Вечерята не бе официална заради многото гости. Хората си намираха място за сядане, като държаха чиниите в скута си. Шарис се забавляваше. Храната бе семпла, но изобилна, а шампанското се лееше безспир.
Лукас я остави да си поговори с жените. Самият той бе зает да приема поздравления и да преповтаря историята на срещата им. Тя внимателно надаваше ухо, за да не обърка нещо, в случай че й зададат същите въпроси.
Хората, с които се запозна, изглеждаха дружелюбни и сякаш искрено й се радваха. Но онова, което наистина я отпусна, бе че Лукас постоянно се намираше близо до нея. Трудно й бе да разгадае защо насаме с него се смущаваше, а присъствието му наоколо й вдъхваше такава сигурност. Трябваше само да хвърли поглед из помещението и неизменно го съзираше. Не си даваше сметка всъщност колко често го търсеше с очи.
Той се открояваше и то не само заради ръста. Докато дрехите на останалите мъже някак висяха по телата им, тези на Лукас стояха опънати по мускулестата му фигура. От него лъхаше на сила и неподправена мъжественост. И нямаше как да не забележи с каква подчертана почтителност се отнасят към него хората от градчето.
— Той е доста по-привлекателен, отколкото е редно.
Шарис отново се бе зазяпала в Лукас и сепнато се обърна към Нади Дурант.
— Кой? — попита тя.
— Съпругът ти, разбира се.