— Е, предложението ми все още е валидно. Подметни му го, когато го видиш.
— Добре.
— Е, какво е чак толкова важно, та се налага да го обсъждаме насаме? — попита Сам, готов да запали пурата.
Опасявам се, че имам лоши новини — подхвана Лукас направо. — Има трудности около изграждането на железопътната линия, в която вложихме пари. Май добре стана, като не вложи там повече, отколкото можеше да си позволиш да загубиш.
— Какво значи това?
— Ами не сме преценили достатъчно добре колко ще струва да се завърши линията. Средствата са се свършили, а само три-четвърти от релсите са поставени. Изграждането е спряно, а не успяват да заинтересуват някого достатъчно, че да вложи пари, за да завършат проекта. Банките просто не проявяват интерес. Похарчих всичко, но поне ми остава ранчото. Надявам се скоро да започна да припечелвам от него. Но се радвам, че навремето успях да те предупредя да не влагаш много, защото очевидно нищо няма да получим обратно.
Сам остана като гръмнат. Лукас знаеше защо: съзнаваше прекрасно, че той няма да се вслуша в съвета му, когато за пръв път подхвърли за сделката с железопътната линия. И наистина не го послуша. Вложи доста пари в опита си да се сдобие с контролния пакет акции, без да сподели с Лукас начинанието си. Разпродаде всичко, в което бе вложил пари извън Нюком, и дори изтегли по-голяма част от авоарите си в банката с надеждата да стане железопътен магнат. След първото си посещение на мястото на бъдещия обект дори не отиде да провери как напредват работите по трасето, приемаше отчетите от адвокатите на компанията за напълно официални и законни. Не се бе наложило да се харчат пари за поставянето на релсите, ако се изключат подготвителните работи.
— Вероятно… има начин…
— Няма, освен ако не познаваш човек, готов да стане собственик на част от железопътна линия — подметна небрежно Лукас. — За да довършат, искат от първоначалните вложители да набавят сумата, а тя е доста голяма. Но аз съм разорен. Не мога да участвам. Още ли не си получил писмото им?
— Не — отвърна Сам.
— Ще го получиш. Там по-подробно ти обясняват какво точно не е потръгнало — само дето не виждам каква полза имаме… Е, май е време да се връщам при Шарис. Лека нощ, Сам.
Сам едва му кимна. Призляваше му. Всичко изградено през годините изчезваше, ако не намереше още малко средства. Щеше за се наложи да се свърже с онзи адвокат от Сейнт Луис, който му бе писал за някакви европейски клиенти, които търсели голямо ранчо в района около Сам. Може някои от тези клиенти да иска да купи и хотел? Това значи да остане без нищо, но какво можеше да направи?
Щеше да го стори. Нямаше друг начин. А и бе прекалено стар да започва отначало. Времената се бяха променили. Вече не бе така лесно да ограбваш златните находища на хората. Законите вече действаха и по земите на Аризона.
Остана загледан в пространството. Знаеше какво трябва да направи. Знаеше, че няма друг изход.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Шарис беше пияна. Справяше се чудесно със състоянието си: държеше се спокойно и резервирано и никой не се досети. Дори Лукас не си даде сметка, докато тя не избухна в кикот, щом се качиха в каретата, а после заспа на рамото му.
Лукас бе развеселен. Не бе допускал, че надменното градско момиче ще се поддаде на слабостта да пийне. Изненада се приятно, когато я видя да разпуска несъзнателно косите си. Но трябваше да признае, че нищо не бе в състояние да го разстрои тази вечер; не и след като се срещна насаме със Сам.
Седнал срещу него в кабинета му, Лукас почти надушваше паниката, обзела Сам. Откога чакаше този момент!
Само дето не се изсмя на глас, като се сети за малкия брой коне, които Нюком поръча. Когато настъпеше моментът да ги достави, Сам нямаше да има с какво да плати. Но се налагаше Лукас да набави конете и да ги обязди, сякаш не подозираше този факт.
Шарис се размърда в съня си, метна ръка през гърдите му и зарови глава във врата му. Пелерината й се бе разтворила и му позволяваше да види дълбокото й деколте и нежната издутина на гърдите й. Ръката, с която я държеше през кръста, леко погали извивките на тялото й.
Какво ли щеше да прави с нея? Тя се оказа с много повече качества, отколкото очакваше. Желаеше това момиче, заспало така блажено до него. И то така силно, сякаш съществуваше от години. Бяха минали само три дни и той вече обмисляше как да я съблазни.
Поклати глава, отвратен от себе си и от онова, което не можеше да контролира. Щеше да съжалява. Съзнаваше го, но какво би могъл да стори? Лъжеше я безогледно за всичко и щеше да изрече и нови лъжи, преди да приключи. Достатъчно неприятно бе, че я накара да участва, макар и несъзнателно, в унищожението на Нюком; използваше я, за да постигне своето.