Той сви рамене.
Ръката му се плъзна по врата й и леко я привлече напред.
— Не — простена тя. — Моля ви, недейте. — Едва дишаше.
Устните му, горещи и настойчиви, се докоснаха до нейните. Тръпки преминаха но гърба й. Едното му коляно разтвори бедрата й и се притисна към нея, а тя не бе в състояние да направи нищо, за да го възпре. Тялото й пламна и тя неволно простена.
Толкова лесно бе да си представи, че това е Лукас. Същите усещания, които той пораждаше у нея, я разтърсваха и сега. Как бе възможно двамата да й въздействат еднакво? Но това бе Слейд, не Лукас, и той беше наистина опасен.
Успя да го отблъсне.
— Не!
Той отстъпи назад. Страст гореше в блестящите му зеленикави очи. Чаршафът бе паднал и очите му изпиваха тялото й под тънката материя.
— И защо носиш дреха, дето не скрива нищо? Мога да я разкъсам за секунда.
— Не ме докосвайте!
— Нали ти е ясно, че мога да те направя моя женска?
— Недейте — прошепна безпомощно тя.
Погледна я замислено за момент, сякаш изпитваше някакви колебания. Тя чакаше със затаен дъх.
Ръката му се стрелна напред, пръстите му проследиха извивката на шията й и продължиха надолу по разреза на дълбокото деколте. Бяха топли и караха краката й да омекват, но погледът му предизвикваше спазми в стомаха.
— Ще викам… Мак ще чуе.
Той се усмихна и каза с дрезгав глас:
— Мак малко недочува, не знаеш ли? Но защо споменаваш стареца? Лук няма ли да ти се притече на помощ?
— Нужно ли е някой да ми се притичва на помощ?
— Зависи от гледната ти точка.
Той очевидно смяташе, че Лукас е в другата стая.
— Защо просто не си вървите? — предложи тя, изпълнена с надежда.
— Вече споменах, мила: предпочитам да остана.
— Но Лукас…
— … не е нужно да знае.
— Аз ще му кажа — каза тя почти шепнешком. — Няма да ти се размине.
— Викай тогава и нека се появи. Готов съм да се бия с него заради теб, ако трябва. — После се засмя. — Защо не го викаш? Или изобщо не го искаш тук?
Обземаше я истерия.
— Няма го. Отиде да лови мустанги с Били Улф.
— Значи си сама? Тогава защо си губим времето в приказки?
Наведе се напред, но Шарис решително опря ръце на гърдите му.
— Предупреждавам те, Слейд Холт. Ще кажа на Лукас и той ще те намрази!
— Това трябва да ме разстрои, така ли?
— Непоносим си — процеди тя гневно. — Ако толкова отчаяно искаш жена…
— … защо не си намеря друга? — Очите му се приковаха към гърдите й. — Ти всъщност не желаеш да постъпя така. — Погледна я присмехулно: — Трепериш.
— Плашиш ме.
— Не затова трепериш.
— Престани! — викна тя.
Той я прецени с поглед.
— Защо се съпротивляваш? — свъси вежди: — Или искаш само Лук?
— Да! — вкопчи се за думите му тя и повтори натъртено: — Да!
Той се отдръпна тъй внезапно, че тя залитна и попадна в прегръдката му. Веднага се отдръпна.
Стори й се, че го чу да въздъхва, но не бе сигурна. Той се обърна и отиде до леглото.
— Как се казваш?
Започна да събира дрехите си от леглото.
— Шарис Хамонд.
— Откога познаваш брат ми?
— Не от много отдавна. — Отчаяно искаше той да си тръгне. — Може би Лукас ще отговори на въпросите ти, господин Холт?
— Толкова ли те изнервям?
— Да.
— Дадено — прихна той. — Тръгвам си. — Но на вратата се обърна и още веднъж я прониза с блесналите си зелени очи. — Ще се навъртам наоколо, докато Лукас се върне. — После добави тихо, но многозначително: — Не сме приключили, хубавице. Трябва ми малко време. Ще видиш, че ще се справя не по-зле от Лук. Преди да си замина оттук, ще ти го докажа.
Излезе, ала Шарис не мръдна от мястото си, докато не чу хлопването на вратата. Тогава изтича и заключи стаята.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
На зазоряване Шарис изпълзя от завивките, облече копринената роба, свари кафе и отново легна. Това бе всичко, което бе склонна да направи за брата на Лукас. Не възнамеряваше да му готви и колкото по-малко го виждаше — толкова по-добре.
Събуди се за втори път по-късно сутринта. Реши да се държи както обикновено и да не обръща внимание, че из ранчото се навърта неканен гост.
Вратата към стаята на Лукас бе отворена, но от Слейд нямаше никакви следи. Леглото бе оправено. Надяваше се, че е предпочел да спи в конюшнята.
Нямаше признаци да е бил и в кухнята; дори не се забелязваше мръсна чаша. Но чайникът бе почти празен, значи не можеше да се надява, че е напуснал ранчото през нощта.
Добави вода, за да разреди кафето за себе си. Преди обаче да успее да си налее, две ръце я сграбчиха през кръста и я притиснаха към нечие тяло. Току-що избръсната брадичка се зарови във врата й. Толкова се сепна, че едва не подскочи. Не бе дочула никакъв звук. Един бърз поглед настрана й бе нужен, за да разбере на кого принадлежи гладко избръснатото лице. Тя въздъхна с облекчение.