— Той е поне на три-четири часа езда оттук! — възкликна мъжът. — А и не знам къде точно е лагерът им. Ще ми трябват дни да ги открия. Не мога да отсъствам от ранчото толкова дълго. — Погледна я изпитателно. — К’во е толкоз важно, че да не изчакаш ден-два? Скоро трябва да се върне.
Нямаше как да му обясни, а нервите й се изопваха.
— Ще бъдеш ли така любезен да ми приготвиш кон?
— Не, ако се готвиш да свършиш нещо неразумно. Но ако решиш първо да отидеш в града и да си намериш следотърсач, който да ги открие за по-малко от ден…
Тя засия.
— Точно това ще направя.
Представа нямаше с какво ще плати на следотърсача, но щеше да решава този проблем по-късно.
— Значи това възнамеряваш да сториш? — погледна я той със съмнение.
— Не съм глупачка, Мак. Просто не знаех, че мога да наема някой, който да ме отведе при Лукас. Сега, след като ми обясни…
— Добре. Ще ти приготвя Сали. С нея първия път ще ти бъде най-лесно.
Видя го бавно да се насочва към заграждението. Закърши ръце и се молеше да побърза.
Бе облякла полата от костюма за пътуване — единствената дреха, която й се стори подходяща за езда — и навлече всичките си фусти отдолу, за да й служат като подплънка. Блузата към костюма вече не ставаше за носене и вместо да заеме от Уилоу, на която трябваше да даде обяснение, намъкна стара риза на Лукас и я закопча до шията. Маншетите бяха навити няколко пъти. Намери и негова широкопола шапка и прибра събраните на кок коси под нея. Никога не бе изглеждала по-нелепо. Но в момента нямаше никакво значение.
— От мен ли бягаш, хубавице?
Шарис подскочи, извърна се и съзря Слейд.
— Аз… Само…
— Иска да види Лукас — обясни Мак, довел вече Сали, дребна дореста кобила. — Казах й, че е най-добре да изчака, той скоро ще се върне. Но момичето е упорито. Ще търси някого от града да я отведе при него.
Слейд я гледаше с неразгадаем израз.
— Не е негова работа къде отивам — сряза тя Мак.
— Що не, като е брат на Лук? — промърмори Мак. — А и той знае планините по-добре от всеки. Ще открие Лук, преди слънцето да е залязло. Що не оставиш той да те отведе?
Шарис пребледня и енергично поклати глава:
— Изключено!
— Защо? — попита Слейд непринудено. — Нямам какво да правя. Не ми обърква плановете.
— Не бих искала да се натрапвам…
— Не се натрапваш.
— Но…
— Безсмислено е да спориш, госпожице Хамонд — прекъсна я Слейд. — Няма да допусна да тръгнеш сама оттук на кон. Може да налетиш на всякакви типове на път за града. Разбира се — завърши той ухилен, — тук си добре дошла да изчакаш връщането на брат ми.
Всичко беше ясно. Да остане и да чака Слейд да се вмъкне в спалнята й. Беше в капан: ако останеше, бе загубена; от друга страна, нямаше да допусне да тръгне без него. Какво би му попречило да изпълни заканите си по пътя? Коя злина бе по-малка?
Той прие мълчанието й за съгласие и тръгна към коня си.
Тя го последва и когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чува Мак, каза:
— Знаеш защо тръгвам. Защо не ме оставиш на мира? — Той нито й отговори, нито я погледна. — Искам да ме оставиш на мира! Не разбираш ли?
Сякаш не бе чул и думичка от изреченото; прегледа коня и подвикна на Мак:
— Няма нужда да й приготвяш кон, Мак. Ще язди с мен.
— Не искам! — възпротиви се Шарис.
— Не е възможно да възседнеш кон с такава тясна пола, освен ако не си склонна да оголиш краката си, а аз съм сигурен, че не си.
— Въобще няма да тръгна с теб — прошепна тя свирепо.
Понечи да си тръгне, но той я сграбчи през кръста и в следващия момент тя се озова, седнала странично, върху коня. Преди дори да направи опит да се плъзне надолу, той бе зад нея и ръцете му я обгърнаха отпред.
— Недей да викаш, хубавице — прошепна той. — Старецът само ще си помисли, че те е страх от коня.
Докато премисли думите му и си даде сметка, че Мак вероятно е по-умен и ще се досети за причината, вече бе твърде късно. Слейд излезе в галон от конюшнята и тя извика от уплаха. Не можеше да предприеме нищо. Чу го да се смее, но вече не я беше грижа. Първото й качване на кон оправда представите й — беше ужасно. А когато премийна в тръс, стана още по-лошо. Друсането бе толкова силно, че зъбите й тракаха.
Щом се отдалечиха на няколко километра от ранчото, Слейд спря.
— Нямам нищо против да ме стискаш така силно, мила, но наистина не е необходимо. Няма да те оставя да паднеш.
Тя леко се отдръпна, но не се чувстваше напълно сигурна, за да го пусне. Земята й се струваше ужасно далеч.
Без да отделя ръка от кръста й, Слейд се извърна и взе нещо от задницата на коня.
— Вдигни си дупето — нареди той.
— Какво?