— Някъде отзад. Цял ден не съм го виждал — обясни Били. — Улови един кон, който се навърташе около стадото, докато го нямаше жребецът. Не можехме да го вържем при кобилите. Прекалено много ги възбужда. Предполагам, Лукас е решил да му прави компания.
Шарис стоеше и гледаше към посочения изход. С всеки изминат миг се смрачаваше все повече. Ами ако Лукас решеше да не се прибере в лагера цяла нощ?
Хвърли колеблив поглед към Слейд и забеляза, че я наблюдава с насмешка. Отдръпна се от него и заобиколи огъня. От звучния му смях я побиха тръпки.
— Докарай ми коня, Били — помоли Слейд, като продължаваше да следи Шарис с поглед. — Денят бе изморителен.
Шарис затаи дъх. Ако Били изпълнеше молбата му, двамата щяха да останат сами. Не, благодаря.
— Няма какво да чакам, най-добре сама да отида да потърся Лукас — подхвърли тя бързо.
— Ей, стой — спря я Били. Наведе се и зави голям къс месо в парче кожа. Подметна й го. — Щом и тъй и тъй ще ходиш, занеси му това, за да не се разкарвам аз… Може да е решил да пресни при жребеца.
— Ами! Ще се появи, щом чуе че съм тук — обади се Слейд. — Чакам с нетърпение да се срещнем, затова не го задържай дълго, хубавице. — Очите му останаха приковани в нейните. — Двамата имаме да уредим една работа и не желая да я отлагам.
Щарис почти се затича. Макар да бе оставила Слейд зад гърба си, въобще не се чувстваше в безопасност. Тясната пътека се разширяваше, но тя едва виждаше в здрача. Всичко бе тъмно, зловещи сенки играеха откъм склона, който рязко се спускаше надолу.
Забави ход и предпазливо запристъпва напред. Нямаше никаква представа колко далеч е Лукас и се молеше оскъдната светлина да не изчезне, преди да го открие. Почти се блъсна в един ствол при острия завой на пътеката. Вляво започваше гъста борова гора. Напред пътеката отново се виеше между скалисти склонове. Продължи малко и спря. Пътят внезапно се разделяше — едното разклонение сякаш се връщаше там, откъдето бе дошла, или поне така й се струваше.
— Лукас? — Господи, дано й отговори. — Лукас?
Изчака със затаен дъх, но не долови никакъв звук. Небето зад нея не се виждаше и за да не продължи надясно в тъмнината, предпочете да поеме към гората. Там поне, в далечината, слънцето все още се виждаше.
Мина известно време, а тя още не го бе открила. Върна се и отново се озова на мястото, където пътят се разделяше. Поколеба се: дали да рискува да се загуби окончателно, или да тръгне по вече познатата й пътечка? Въпросът по-точно беше дали да намери Лукас, или да прекара нощта сама със Слейд и Били.
Предпочете неизвестното. Пътеката се виеше наляво, направо към планината. Но точно когато тъмнината изцяло я обгърна, съзря пред себе си светлина от огън. Затича натам, съгледа кон, вързан към забито в земята колче. Обли камъни опасваха малко пространство. Нататък не можеше да се продължи, освен ако човек не бе достатъчно ловък да се катери по гладката им повърхност.
Лукас очевидно умееше. Лежеше по корем на равната площадка високо горе, над камъните, с насочена към нея пушка. Шарис замръзна.
— Шарис? Какво, по дяволите, правиш тук?
С лекота скочи от камъка и се върна при одеялото до огъня. Остави пушката до кожените дисаги. Видът му я разколеба. Беше без риза, сините му панталони бяха напъхани във високи до коленете черни мокасини, точно като на Слейд.
— Лукас? Ти си, нали?
— Що за въпрос?
— По-важен, отколкото мислиш — отвърна тя припряно, започвайки да усеща ефекта от всичко преживяно през последните няколко часа.
— Да не си срещнала брат ми? — попита той. — Затова ли не си сигурна, че съм аз, Шари?
Шари. Стигаше й да чуе само това. Нямаше начин Слейд да знае как Лукас съкращава името й и го изговаря все едно е френско.
— О, Лукас! — Затича се към него и обви ръце около раменете му, без да я е грижа, че гърдите му са голи. — Нямам думи да ти опиша колко се радвам да те видя!
— Забелязвам — промърмори той, като я държеше здраво. — — Но все пак ми обясни какво става.
Не го пускаше и се удивяваше на чувството за сигурност, което изпитваше.
— Беше ужасно — заприказва припряно тя. — Дано не те огорча, но трябва да ти съобщя, че въобще не харесвам брат ти!
Той я отдалечи, за да вижда лицето й.
— Какво направи той?
— Той… — Спря. Сега, когато се чувстваше в безопасност, й се стори глупаво, че е била толкова изплашена. Щеше ли да й се присмее, ако му признаеше? — О, трябваше ли точно сега да говорим за това? Май… — Виж, донесла съм ти вечеря. — Подаде му месото, което стискаше в ръка. — Били не знаеше дали ще се върнеш в лагера тази нощ и затова ти го изпраща.
Но ти как дойде дотук?