— Слейд ме доведе.
— Той е тук? Защо не ми каза веднага?
Той започна да гаси огъня с пясък.
— Лукас, почакай! — извика тя. — Наистина ли се налага да се върнем при тях? Та той… ще е тук и утре сутринта.
Лукас я гледаше озадачен.
— Искаш да прекараш нощта тук?
— Да.
— Разполагам само с едно одеяло.
Въобще не разбра предупреждението му. Единствената й мисъл бе да отложи срещата на тримата и не го слушаше внимателно.
— Не ми е студено — отвърна тя небрежно.
Лукас се поколеба. Даваше ли си сметка в какво положение щеше да изпадне? Очевидно вече не се страхуваше от него, а от Слейд. Вътрешно се бе надявал на подобен обрат; дължеше благодарност на брат си.
— Е, тогава най-добре се настани удобно — засмя се той и й подаде месото. — Хапни от това, в дисагите има и бисквити.
Шарис седна на одеялото. Свали си шапката. В следващия момент се изчерви: той вероятно щеше да познае, че шапката и ризата са негови.
— Взех някои твои неща, за да стигна дотук — пророни тя. — Надявам се, нямаш нищо против.
— Ризата определено ти стои по-добре, отколкото на мен.
Той се зае да стъкми отново огъня. Мълчеше. За миг тя се поколеба, преди да откъсне парче от месото и да го налапа. Умираше от глад.
— Искаш ли сега да ми разкажеш? — попита той тихо, като седна до нея.
— Какво?
— Кое те накара да се качиш на кон, за да пристигнеш тук? Готов бях да се закълна, че нищо не може да те принуди да яздиш.
— Ами… — печелеше време тя. Всъщност не желаеше да му каже колко противен е брат му. А ако не й повярва? Тогава? — Пътуването не бе чак толкова лошо, колкото си го представях — подхвана тя. — Пък и не се наложи аз да водя коня. Яздих… заедно със Слейд.
— Да не би да не съм разбрал нещо? Нали заради Слейд си тук?
— Ами… Да.
— Но въпреки това си приела той да те доведе тук и дори си яздила на един кон с него?
— Лукас, той не ми остави никакъв избор. Видя, че напускам ранчото, за да те намеря, и сам пожела да ме придружи. Метна ме на седлото, преди да успея да се възпротивя. Не съм искала той да ме доведе. Господи, та причината да тръгна…
Тя се поколеба и Лукас се ухили:
— … бе да избягаш от него?
— Намираш го за забавно?
— Слейд е такъв, мила моя. Рядко иска разрешение, преди да стори нещо. Просто не си свикнала с него.
— И не възнамерявам да свиквам. — Започваше да се чувства потисната.
— Не го ли съдиш прекалено строго?
— Не!
— Все пак не те е наранил, нали?
— Е… Не е.
— Шарис! — Беше раздразнен от нейните недомлъвки. — Какво точно направи Слейд?
Тя не събра сили да срещне изпитателния му поглед.
— Целуна ме.
— Това ли е всичко?
— Лукас! — извика тя, а заобикалящите скали върнаха ехото. — Нима това не е достатъчно? Казах му, че съм ти годеница, и въпреки това той ме целуна!
— Мила моя, разбирам колко те е разстроило това, но не виня Слейд. Вероятно не си даваш сметка колко си изкусителна — изтърси той направо.
Тя извърна поглед. Очакваше той да се ядоса, а не да приеме случката като забавна. Нима бе реагирала истерично? Угрозата й се бе сторила толкова реална. Но Слейд все пак я доведе при Лукас и не й посегна. Само я заплашваше, че ще го стори.
— Въпреки всичко не го харесвам — отсече тя с раздразнение.
— Малцина го одобряват, мила моя.
Горчивина ли се долавяше в гласа му? Гласът му бе тъжен.
— Извинявай. Не ми се сърдиш, нали? — попита тя.
— Не.
— Нямаше да дойда, ако неговото присъствие не ме изнервяше толкова. Но нямаше начин да остана в ранчото сама с него.
Всичко е наред, Шари — каза той — Не се тревожи. Той повече няма да не безпокои.
Поне не, докато съм при теб, помисли си тя, а на глас рече:
— Толкова се радвам, че не приличаш на него.
Не можа да разбере какво изразяваше погледът му.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Знаеше, че тя не спи. Беше неспокойна — ту се обръщаше към него, ту се отдръпваше. Лукас лежеше и се бореше със себе си, като същевременно се чудеше какво й е.
Шарис започна да протестира, когато той легна до нея, но одеялото беше едно. Налагаше се да лежи до него и дори прие ръката му за възглавница. Но бе неспокойна като котка. Очевидно се терзаеше, че са така близо един до друг, но това смущаваше и него. Той дори се удиви от своята въздържаност: тя бе при него, знаеше, и то не без основание, че може да я накара да откликне на желанията му, и в същото време нещо го възпираше.
Трябваше тя да направи първата крачка. Вярваше му, че той ще я защити, така че не бе редно да се възползва от нея. Вярата й в него му носеше удовлетворение и той не възнамеряваше да я разочарова.