— Мери си приказките, Били.
Индианецът се засмя. Метна към Лукас кожена торба.
— Ето, да хапнете по пътя. Нямах какво да правя, докато чаках да се върнете.
Намекваше, че Слейд си е тръгнал, и на Лукас не му бе забавно.
Били отиде при коня си и го възседна. След няколко минути Лукас развърза въжето, на което бяха навързани конете, и Били ги поведе през прохода. Шарис приседна встрани, за да не пречи, и изчака. Двамата мъже не си размениха нито дума повече. Дали Лукас беше ядосан?
След малко останаха сами. Той й подаде ръка да стане. Изразът му й напомняше за Слейд и това никак не й хареса. Почувства, че трябва да каже нещо.
— Съжалявам, че не те е изчакал, Лукас.
Лицето му не се промени.
— Нима?
Усети как гърбът й се сковава.
— Не съм лицемерка. Въобще не съжалявам, че не го виждам отново. Но ако си е тръгнал заради мен, съжалявам, че те задържах. Искам да кажа — съжалявам, че не дойде да го видиш.
— А той заради теб ли си е тръгнал, Шарис?
— Откъде да знам? — сопна се тя.
— Да не би да си пропуснала да ми разкажеш всичко, което е станало помежду ви?
Стана й доста неловко.
— Казах ти, че ме пожела. И останах с впечатлението, че… е готов да се бие с теб заради мен. Вероятно е променил решението си и си е тръгнал, за да не се сбиете.
— Брат ми? Готов да се бие с мен заради жена? Какво, по дяволите, си направила, че да те пожелае така силно?
— Как смееш да ме обвиняваш? Нямам никаква вина!
Тъмните й аметистови очи проблясваха гневно и тя едва се въздържа да не го зашлеви. Но Лукас, развеселен от реакцията й, я прегърна и я притисна към себе си.
— Добре — отсъди той. — Предполагам, не е трябвало да правиш нищо. Знам колко си привлекателна.
Остана удивена как бързо се промени настроението му — сякаш враждебността му бе престорена; това бе само опит да я провокира. Усети, че е напълно объркана.
— Лукас… Не е ли време да тръгваме?
— Както ти казах, Били ще успее да се справи и сам с конете. За никъде не бързаме.
Дрезгавият тембър в гласа му й подейства като предупреждение. Знаеше какво му минава през ум. Дори не можеше да допусне мисълта да се любят на ярката дневна светлина. Същевременно начинът, по който притискаше тялото й към своето, я вълнуваше. Най-накрая успя да каже:
— Лукас? Не е ли време да… тръгваме?
Той въздъхна и пристъпи назад.
— Вероятно се притесняваш за котката си?
Шарис се изненада от въпроса, но с благодарност се вкопчи в извинението.
— Да. Никога не съм го оставяла сам толкова дълго.
— Е, да вървим. Чака ни дълъг път. А и не се знае, може би Слейд се е върнал в ранчото да ме чака?
Настани я внимателно пред себе си на коня така, че да я придържа. О, изпита такова облекчение, че е на път за вкъщи с Лукас. Да, въпреки всичко, малката колиба започваше да й се струва като неин дом.
Яздеха мълчаливо, все още малко ядосани един на друг, но същевременно се наслаждаваха на взаимната си компания.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Шарис държеше бебето в ръце и нежно го люлееше. Малкото създание я очароваше. Беше се родило вечерта, когато се върнаха от планините — сякаш Уилоу бе изчакала прибирането на съпруга си.
Били Улф обаче не бе оказал никаква помощ по време на раждането. Шарис го дочу да споделя с Лукас, че е проспал събитието. Събудил се чак когато чул плача на детето.
Това бе наистина удивително. Както и фактът, че Уилоу бе на крака още на следващия ден. Тя просто срина представите на Шарис за раждането. Правеше го да изглежда нещо съвсем естествено. А момченцето бе силно и здраво — истинско удоволствие бе да го гледаш.
Шарис изостави задълженията си през последните три дни, само и само да бъде около Уилоу и бебето. Изглежда, Лукас не се сърдеше, че обядът се е забавил или че дрехите му не са изпрани. Дори я изслушваше търпеливо, когато тя говореше само за бебето.
Лукас бе доста зает с обяздването на конете. Това бе добре, защото вечер бе прекалено изтощен, за да иска да я люби. Но докога щеше да трае това?
Проблемът беше, че не знаеше какво да очаква от него. Отначало се тревожеше, че е толкова внимателен и че я желае. Сега се притесняваше, че не я търси. Продължаваха да спят в отделни стаи — той просто не предложи да споделят общо легло. Дали беше само от изтощение? Ех, да можеше да го попита, но дори не си представяше, че би повдигнала подобен въпрос!
Към тревогите й се прибавяше и липсата на вести от Стефани. Колко по-спокойна щеше да е, ако можеше да научи поне малко от онова, което ставаше у дома!
Сутринта Лукас замина за града да набави продукти; беше късен следобед, а той още не се бе върнал. Започваше да се безпокои, когато чу приближаването на двуколка. Застана на входната врата в момента, когато Лукас спря.