— А, нищо особено — отвърна Емери.
— Твой роднина ли е, скъпа? — осведоми се Фиона без видим интерес.
— Не! — каза Шарис малко по-високо. Успя да овладее изражението на лицето си, но гласът я издаде. Остана със сведени очи, когато продължи: — Никога не съм чувала за Маркус Хамонд.
Емери все пак реши да разкаже историята. Може би щеше да е забавна за компанията.
— Става дума за богат ексцентрик от Ню Йорк. Един мой приятел оттам и група мъже, които работят за него, са на път да загубят работата си, ако не открият дъщерята на този човек. Моят приятел Джим работи за една от големите детективски агенции в Ню Йорк. Наградата за това момиче е толкова висока, че неговият шеф настоява за резултат или…
— Ню Йорк ли? — попита Лукас замислено. — Как се казва момичето?
На Шарис й идваше да се скрие под масата.
— Опасявам се, че така и не попитах — отвърна Емери.
— Момичето отвлечено ли е било, господин Бъскет? — осмели се да попита Шарис, защото Лукас щеше да се озадачи защо не проявява никакво любопитство.
— Не, всъщност бегълка. Затова Джим ми се оплака от задачата си, когато се видяхме миналата седмица. Трябва да претърси четири щата, а надеждите за успех са минимални. Просто е прекалено лесно да се загубиш в такава голяма страна; да промениш името или външния си вид. Знае се, че момичето е напуснало Ню Йорк с влак и е носило цяло състояние в бижута със себе си, които да й помогнат да стигне, където поиска. Но според Джим тя се е върнала тихомълком и се укрива в някои от луксозните хотели в Ню Йорк. Такава е неговата версия.
— Защо? — обади се Фиона.
— Родена е в Ню Йорк и цял живот е живяла там. Като се изключи пътуване до Европа, не е напускала щата. Защо ще зареже дома си само заради спречкване с баща си? Затова е побягнала, но според Джим тя ще се прибере сама и никой няма да получи наградата. Та по тази причина смята пътуването си из западните щати за чиста загуба на време.
— Звучи невероятно, господин Бъскет — подметна Фиона невинно. — Особено след като в момента тук седи една госпожица Хамонд. Ако Лук не ни беше ни казал, че е от Сейнт Луис, човек би се запитал дали тя не е разглезеното богато момиченце, побягнало от баща си.
Шарис запази самообладание, макар че й се искаше да закрещи. Тази жена явно само се заяждаше, но всъщност причиняваше по-голяма злина, отколкото предполагаше. Лицето на Лукас ясно й подсказваше това.
Очите й станаха тъмновиолетови, но устните й останаха извити в усмивка.
— Как може да ви хрумне подобно нещо, госпожо Нюком? Такава невероятна идея може да хрумне на пиян или изгубил ума си човек. Но вие не сте чак толкова възрастна, а и почти не сте докоснали виното си. Така че, нямате никакво извинение да предлагате подобни глупави догадки.
Фиона почти скочи от стола.
— Ах, ти малка мръс…
— По-спокойно — прекъсна я Сам ухилен. — Защо не приемеш, че сте квит, Фиона.
— Но…
— Стига — нареди властно той. — Иди си напудри носа или направи нещо друго, а аз ще ти поръчам десерт, за да охладиш гнева си.
Тя стана и тръгна изпълнена с негодувание. Шарис скочи веднага след нея.
— И моят нос се нуждае от малко напудряне. Ако обичате да ме извините за момент, господа.
— Шарис!
Тя се направи, че не е чула предупреждението в гласа му.
— Не се тревожи, Лукас. Няма да се загубя. Просто ще отида в посоката, откъдето току-що се чу затръшването на вратата.
С лъчезарна усмивка тя се отдалечи, преди той да успее да й попречи. Как ли щеше се справи госпожа Нюком в разговор на четири очи.
Лукас остана намръщен, барабанейки с пръсти по масата. Сам, от друга страна, едва прикриваше обзелото го веселие. Емери бе нащрек.
След малко шумът, долетял от дамската стая зад ъгъла, макар и приглушен, се оказа достатъчно силен, за да накара Лукас да скочи.
— Остави ги — спря го Сам, вече в още по-добро настроение. — Какво ли могат да си сторят две жени?
— Не е там въпросът! — сряза го Лукас.
— Имай милост — помоли Сам шеговито. — Ако Фиона не си го изкара сега, ще е истински ад да се живее с нея. А и наистина не могат да си навредят? Жените не прибягват към насилие. Тяхната специалност е да си крещят обиди.
Лукас призна, че Сам е прав. Бавно седна обратно на стола. Виковете затихнаха. Затръшването на врата подсказа, че разправията, каквато и да е била, е приключила. Ала нито една от жените не се появи и напрежението отново обзе Лукас.
Тъкмо се канеше да стане, когато чиновникът от рецепцията донесе на Сам бележка, която гласеше, че госпожа Нюком се е оттеглила в хотелската им стая.
— Без никакво друго обяснение? — настоя Сам.
Служителят познаваше шефа си прекалено добре и затова си позволи да се ухили: