— Е, сър, не вярвам да желаете да чуете останалото, което госпожа Нюком наговори.
Сам се прокашля.
— Вероятно си прав. — Направи знак на мъжа да се оттегли и се обърна към Емери и Лукас. — Моля да извините съпругата ми, господа. Обикновено не е толкова невъзпитана.
— Значи ще останете тук тази вечер, така ли? — осведоми се Лукас.
— Да. Сериозно съм се замислил да се прехвърля за постоянно в града — отвърна Сам. — Може това да мъчи Фиона. Толкова се отегчава в ранчото и не знае какво да прави.
Лукас мислено поздрави Сам, че успя да се измъкне с това правдоподобно извинение. Питал се бе как Сам ще обясни преместването им, без да признае, че всъщност е продал ранчото.
— Винаги можеш да освободиш прислугата — засмя се Лукас. — Така Фиона ще има какво да върши.
— Ха! Та тя ще напусне заедно с тях. Не, опасявам се, че ужасно разглезих тази жена. Внимавай да не повториш грешката ми с хубавото си момиче, Лук.
— Да разглезя Шарис? Ще се наложи да я заведе обратно на изток, за да го сторя. Тя не е съвсем пригодена за нашия начин на живот тук.
— Мислиш да заминаваш? — попита Сам с интерес.
— Ще видим.
Администраторът отново се появи, този път с бележка за Лукас.
— Годеницата ви изпраща извиненията си, господин Холт, но няма да се върне. Мисля, че се чувства неразположена.
— Къде е тя?
— Чака ви навън в двуколката.
— Надявам се Фиона да не я е разстроила много — подметна Сам и тримата мъже се надигнаха, готови да тръгнат.
Лукас бе толкова ядосан, че си позволи да каже:
— Несъмнено го е сторила. И ти, и аз отлично знаем защо. Писна ми. Тя вече е твоя съпруга. И да е имало нещо помежду ни, то отдавна е свършило. Погрижи се най-после да го проумее, Сам. Защото ако аз трябва да го сторя, направо ще й извия врата… Особено след тази вечер.
Лукас остави Сам да обясни на Емери реакцията му както намери за добре.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Шарис не преставаше да плаче. Беше постъпила така глупаво — нещо, което не бе правила от пагубната си връзка с Антоан. Тази вечер поведението й бе не по-малко неразумно. Никога не се бе държала по този начин. Изплаши се, че вече не се познава и че необмислената й връзка я е преобразила по начин, който нямаше да успее да промени. Само така си обясняваше сълзите, които не секваха.
Лукас я завари захлупила лице с ръце и тресящи се рамене. Плачеше без звук. Ако хленчеше с глас, щеше да реши, че е женска хитрина, за да привлече вниманието му, но мълчаливото й страдание го обезпокои. У него се надигна отдавна задрямало чувство, инстинкт да защитава своето.
— Шарис?
Тя рязко вдигна глава. Беше се надявала да чуе приближаването му и да успее да се овладее. Защо се бе появил така тихо? Чувстваше се унизена. Налагаше се да извърне лицето си, за да скрие лявата си буза. А ето я очи в очи с него, след като се бе случило онова, което искаше да избегне. Загриженият израз на лицето му се превърна в ярост, когато зърна издайническия знак на бузата й.
Шарис не бе сигурна към кого бе насочен гневът му. В следващия миг той избухна:
— Ще я убия!
— Но аз не съм пострадала, Лукас — увери го Шарис.
— Тогава защо плачеш неутешимо?
— Заради онова, което сторих. Беше ужасно! — Задавиха я нови сълзи. — Не биваше да я последвам. Трябваше да те послушам. Но откъде да знам, че ще ме нападне?
Той седна до нея и я взе в обятията си.
— Фиона живее по по-различни правила от теб, мила моя. Мислех, че си разбрала.
— Но как? Свикнала съм да общувам с цивилизовани жени. Възнамерявах само да разбера защо се заяжда с мен и да й кажа, че търпението ми е към своя край. Но когато ме удари… О, не знам какво ми стана. Аз… Аз също я ударих, Лукас. Толкова съжалявам.
Той я отблъсна от себе си и я погледна изумен.
— Реакцията ти е била съвсем естествена — увери я той нежно. — Не си струва да плачеш за това, а и Фиона определено не го заслужава.
— Не разбираш — простена тя. — Мисля, че счупих носа й! — Шокиран, той избухна в гръмогласен смях. — Лукас Холт, няма нищо смешно!
— Господи! Напротив — не спираше да се смее той. — Тя те обиди, ти си я ударили, а сега плачеш, защото тя си е получила заслуженото. Много е смешно, повярвай ми.
— Но счупеният й нос, Лукас?
— Чу ли някакво изхрущяване?
— Не… Но потече кръв. А и тя ме погледна, сякаш съм я убила.
— Как иначе? — утеши я той. — Не е очаквала градско момиче да отвърне на удара. Престани да се терзаеш за случилото се, мила моя. Ако беше пострадала лошо, щеше да огласи хотела с писъците си.
— Наистина ли? — попита тя с надежда.