— О, значи ти плащат, за да не вършиш нищо? Как става това?
— Работя за Самуел Нюком и, тъй да се каже, знам нещо за него, което той не желае да се разчува.
Слейд подсвирна тихичко.
— Значи този Нюком е доста богат.
— Достатъчно е да знаеш, че половината градче му принадлежи, а банката му държи ипотеките върху другата половина.
— Значи не му е трудно да ти плаща вместо…
— … да наеме някой да го отърве от мен? — завърши Фърал, вече доста развеселен. — Отговаря на стила му, но не му стиска. При един приятел оставих писмено признание. Ако нещо ми се случи… Е, сещаш се какво ще стане.
Слейд погледна към питието си.
— Толкова богат човек сигурно има доста врагове.
— А, тук го харесват, но заради миналото си не смее да рискува. Наел си е една малка армия от мъже за охрана. А и още нещо — Фърал отново се изкиска и се наведе напред, сякаш споделяше съкровена тайна: — В завещанието си изрично е писал, че ако умре от насилствена смърт, оставя сто хиляди долара като награда за онзи, който залови убиеца му! Всички го знаят, ясно ли ти е? Хитро, много хитро. Посегне ли някой на него, няма да замръкне жив, това си е факт. По дяволите, единственият начин да унищожиш копелето, е да го съсипеш финансово. Но затова е нужен страхотно богат и умен мъж.
— Нямаш вид на човек, който харесва благодетеля си.
Фърал сви рамене.
— Така става, когато отдавна познаваш някого добре. Напоследък двамата не мелим много-много.
— Отдавна си при Самуел Нюком, значи. За него работеше през шейсет и шеста в Тусон, нали?
Изразът на Фърал моментално се промени.
— Откъде, по дяволите, знаеш? Никой тук не е чувал за онова време. Кой си ти, господине?
— Същият ли е, Слоун? — настоя Слейд спокойно.
Фърал започна да се поти. Този висок хлапак направо го шокира. Искаше му се да е на всяко друго място, но не и тук. В същото време не можеше да пропусне случая да се изфука.
— Свърших една-две работи за Сам в Тусон; убих едни, дето му се пречкаха на пътя. Нищо особено. Само някакви безименни златотърсачи. — Сви скромно рамене. — Я кажи откъде знаеш?
— Бях там — отвърна Слейд тихо. — Видях те.
— Нима? — Фърал се изпъчи. — Ама ти вероятно си бил хлапе тогава.
— Така е, но никога няма да забравя картината.
Фърал разбра погрешно думите на Слейд.
— Видял си как се справих с Холт? Да, тогава бе доста опасно. Но копелето си получи заслуженото, защото ме предизвика.
— Не — отвърна Слейд бавно и многозначително. — Видях как застреля безименния златотърсач. Видях как го уби, за да ти плати Нюком.
Добави последното, за да е чиста съвестта му. Фърал отново стана предпазлив.
— Нямаше нищо особено. Не си заслужава да се споменава, тъй като не срещнах никаква съпротива.
— Знам.
Фърал преглътна.
— Така и не каза кой си, господине.
— Името ми е Холт. Слейд Холт.
Произнесе го достатъчно високо, за да се чуе на близките маси. Оттам го подхванаха и то скоро се разнесе из цялата кръчма.
— Будалкаш ме. — Слоун успя да се окопити и каза войнствено: — Слейд Холт не е полуиндианец.
— Точно така.
Очите, които доскоро изглеждаха светлозелени, сега горяха с жълтеникави пламъци. Ръцете на Фърал се изпотиха, а това не беше добре. Не се борави лесно с оръжие, когато ръцете ти са мокри.
— Не исках да те засягам, господин Холт.
— Не си. — Един-единствен мускул трепна на брадичката на Слейд — само това издаде вътрешното му вълнение. — Ти ме засегна преди девет години, когато уби онзи безименен златотърсач. А грешката ти е, че не застреля и мен, след като имаше тази възможност.
Фърал проумя чутото и очите му се разшириха, но прозрението го бе осенило прекалено късно. Надушваше приближаващата смърт. Механично посегна към кобура, но куршумът се впи в гърдите му, докато вадеше пистолета. Залитна назад от удара и се стовари но гръб. Благодарение на мокасините Слейд се приближи безшумно до главата на Слоун.
Слоун гледаше нагоре към лицето, по което не личеше никаква емоция; дори и триумф. Умираше, а човекът, който го застреля, се наслаждаваше.
— Гадно копеле — успя да прошепне Слоун. — Дано тръгнеш след него сега. — Думите му не звучаха така ясно, както ги чуваше в съзнанието си. — Тогава ще си мъртъв. Проклето хлапе. Ще си мъртъв, както трябваше да си…
Очите на Фърал Слоун потъмняха. Слейд остана загледан в мъртвеца. Винаги бе имал намерение да го убие и не изпитваше никакво съжаление. И все пак почувства, че стомахът му се свива. Усети неприятен вкус в устата. Но лицето му остана безизразно. Застаналите наоколо мъже го взеха за хладнокръвен убиец, комуто смъртта не влияе. Легендата за Слейд Холт се затвърди в онази кръчма.