— Не се преуморявай днес — посъветва я той, докато възсядаше коня.
— И аз те моля за същото.
Лукас се изсмя и тръгна. Шарис остана до вратата на конюшнята, наблюдавайки как той препуска да догони Били.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Шарис избягваше да мисли за баща си, откакто Емери Бъскет го бе споменал. Но докато стоеше сама в почти празното ранчо, без много работа, откри, че съзнанието й бе изцяло погълнато от Маркус.
Дори ако през следващите няколко дни средствата за пътуването й да пристигнеха, тя не биваше да тръгне към къщи. Ако обявената за нея награда бе толкова голяма, колкото бе споменал Емери, значи гневът на баща й едва ли щеше да е преминал. И през ум не й минаваше да се изправи пред него. Но да я открие някой от наетите детективи и да я върне насила, й се струваше още по-ужасно. Засега нямаше да пътува за Ню Йорк.
Може би трябваше да се отбие при леля си. Къщата на леля Софи вероятно вече бе претърсена и надали щяха да я търсят там отново. А и леля й сигурно щеше да вземе нейна страна, след като чуеше колко неразумен е бил зет й относно Джоуел. Тя беше романтичка.
Усмихна се, когато Лукас отново се прокрадна в мислите й. Щеше й се времето да не тече така бавно. Бе изпълнена с очакване.
Шарис се разходи до колибата на Уилоу. Надникна и видя, че тя и синът й спят. Мечтаеше и тя да е достатъчно уморена, за да стори същото, но не беше.
Въздъхна и се отправи към задния двор. Градинката се нуждаеше от поливане. Планинската почва бе добра, но бързо изсъхваше от горещината, а днес денят бе много горещ.
Кофата беше до кладенеца. Докато я пускаше, за да я напълни, закопня за глътка вода. После я постави на земята, за да гребне с шепи. Ала миг преди пръстите й да докоснат гладката повърхност, освен своето лице зърна още едно, което се отразяваше във водата.
Шарис скочи така бързо, че удари с глава брадичката му. Мъжът простена, тя рязко си пое дъх и двамата останаха втренчени един в друг. Беше толкова ужасена, че дори не събра сили да извика. Пред нея стоеше индианец — нисък, потънал в прах… Гледаше я, сякаш за пръв път виждаше бяла жена. След миг дивакът посегна към един кичур, паднал на рамото й. Може би щеше да я скалпира?
Гласът й й изневери, но не и рефлексите. Тя отблъсна ръката на индианеца и се отдръпна достатъчно, ала само за да зърне как друг индианец на кон се появява иззад къщата. Не! Имаше и още двама, които също се приближаваха!
Втурна се към къщата и затръшна вратата. Един поглед към отворените прозорци й подсказа, че е безсмислено да я залоства. Пушката над камината бе единствената й надежда. Нямаше, разбира се, и най-бегла представа как да я използва, но все пак не биваше да пропусне единствения си шанс.
Задната врата се отвори с трясък, тя вдигна тежката пушка към гърдите си и я насочи натам. Нужни й бяха всичките сили. Тежестта на оръжието я накара да се завърти в кръг и докато отново го насочи към вратата, седем апахи бяха в помещението, а злите им погледи я смразиха.
Обзе я паника. Пръстът й натисна спусъка. Ако успееше да рани един, другите може би щяха отстъпят. Но нищо не се случи. Натисна още по-силно. Пак нищо. Дори по-лошо — те видяха какво се опитва да стори и гръмко се изсмяха.
— Ще е по-добре, ако натиснеш спусъка, а не предпазителя.
Шарис се обърна към предната врата. Бе се отворила тихичко.
— Лукас! Слава Богу!
Но по дрехите разбра, че не е Лукас. И въпреки това никога през живота си не бе изпитвала по-голямо щастие да види някого — пък бил той и Слейд.
Той прекоси помещението и взе пушката.
— Проклета глупава жена — каза той така тихо, че само тя го чу. — Да те убият ли искаш?
— Опитвах се да се защитя.
Той изруга под нос и постави оръжието на място. После каза нещо на индианците на техния език и те тръгнаха да излизат. Когато и последният изчезна, тя се облегна на стената — лицето й бе останало без капка кръв.
— Познаваш ли ги? — попита тя Слейд.
— Да. Нали аз ги доведох. Два от конете им няма да издържат до Мексико, за където са тръгнали. Искат да ги сменят.
— Значи си бил наоколо през цялото време! — избухна тя, проумяла думите му. — Можеше да се появиш по-рано. Защо не го стори?
Веждите му се свъсиха.
— Май не ми харесва тона ти, жено!
— Не ти харесва ли! — продължи тя. — Хич не ме интересува какво ти харесва. Не обичам да ме плашат до смърт. Изглежда, изпитваш удоволствие да стряскаш жени.
— Говориш несвързано, нали знаеш?
— Много свързано си говоря! — фучеше тя. — Нарочно ме изплаши!
— Истерична си. Ако се поукротиш, ще си дадеш сметка, че е нямало от какво да се плашиш. Никаква опасност не те грозеше.