— Ако искаш да анулираме брака — предложи той плахо, — при тези обстоятелства е възможно.
— Разбира се, че искам — заяви Шарис. — Да не си въобразяваш, че ще остана тук при мъж, който не ме желае?
Той сведе поглед.
— Така да бъде. Но междувременно ще останеш тук. Ако изберем по-лесния начин — анулиране, а не развод — стой дяволски далеч от мен, защото нито за секунда не съм преставал да те желая.
Последва мълчание. После тя пророни:
— Защо да не си тръгна още сега?
— Нямам пукната пара, Шарис. Нямам средства да те изпратя където и да било, да не говорим за Ню Йорк. Искаш да отидеш там, нали?
— Да. Колко ще продължи това, Лукас?
— Какво се разбърза? Пристигна тук, за да се омъжиш, не помниш ли? — прекъсна я той. — Считай се за омъжена дотогава, ясно ли ти е?
— Но това е непоносимо — отвърна тя безизразно.
— Да не мислиш, че на мен ми харесва. По-скоро ми се ще да те накарам да млъкнеш с целувки, но няма да те наранявам повече. — Стана и отиде до вратата. — Причината, поради която ми трябваше присъствието ти тук, все още съществува, а и сега, когато сме женени, ще възникнат прекалено много въпроси, ако си тръгнеш внезапно. Просто ще се наложи да изчакаш, Шарис.
— Няма ли да ми кажеш причината?
— Не.
— Тогава си върви, Лукас. И, моля те, не идвай вече в тази стая.
Той излезе. Съжаляваше, че я нарани, а всъщност копнееше да я люби. Изпълни го тъга и разкаяние.
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Шарис разбра, че да иска да се върне вкъщи и да събере смелост да го стори, са две различни неща. Денят напредваше и тя, облечена с костюм за езда, напълни безразборно куфара, който смяташе да прикрепи към седлото. Докато чакаше и се молеше Лукас да напусне ранчото, за да тръгне, без да се срещне с него, имаше време да обмисли нещата.
Беше възможно Лукас да се опита да я спре. Имаше законно право на това. Дори да се добереше до града и да се подслонеше при Самуел Нюком, Лукас можеше да я прибере обратно. Никой не бе в състояние да го спре — най-малкото тя — защото той беше нейният законен съпруг.
Нямаше да остане тук, особено след като Лукас разкри истинския си характер. О, само да беше й казал колко време се нуждае от присъствието й тук, не би се чувствала така зле. Но това можеше да трае години. А като си помислеше как Лукас й действаше, Шарис знаеше, че не след дълго щеше са му прости. Ако отново станеха любовници, тя нямаше да има право да анулира брака. Налагаше се да си тръгне, и то още сега.
Най-после Лукас поведе една от новите кобили на езда. Шарис отиде бързо до конюшнята, за да накара Мак да й оседлае кон. Скри куфара и празната кошница на Чарли отвън: безсмислено беше да подлага на изпитание верността на Мак. Тръгна да търси Чарли. Откри го в задната част на конюшнята, свит на земята, вторачен в тъмния ъгъл. Не откликна на повикването й, дори не се обърна. Тогава забеляза, че златистите очи, святкащи изпод дъските, всъщност са на друга котка.
Шарис бе смаяна. Очевидно Лукас бе довел котка в ранчото. Колко мило. Но заради това нямаше да промени решението си. Наложи си да си припомни какво друго бе направил той за нея.
Чарли очевидно не желаеше да напусне новата си приятелка, но Шарис не възнамеряваше да тръгва без него. Затвори го в кошницата и излезе. За щастие Мак не я последва и не забеляза, че прикрепи багажа си към седлото. Оставаше й да свърши само едно: да се сбогува с Уилоу и бебето.
Уилоу не се опита да я спре, не зададе никакви въпроси, сякаш разбираше чувствата на Шарис.
Шарис стигна до града без премеждия. Остави коня в конюшнята на Пийт, където един ден Лукас щеше да го открие, и се отправи към хотела. Уилбър, излязъл на припек пред пощата, й подвикна, че има писмо.
Това бе изненада, но съдържанието на плика предизвика истински сълзи от радост. Пари! Повече от достатъчно да се прибере вкъщи. Не вярваше, че я е споходил такъв късмет, точно когато се нуждаеше толкова много от него. Не се налагаше да се натрапва на никого или да рискува да търси помощ от Сам Нюком. Щеше да напусне градчето, преди Лукас дори да разбере, че е тръгнала.
Шарис пое към станцията на дилижанса, без да прочете писмото на Стефани. Вълнуваше се само от мисълта дали скоро има дилижанс. Оказа се, че има. Късметът все още не й изневеряваше — очакваше се впрягът да пристигне всеки момент.
Чакането опъваше нервите й. Дори когато голямата, тромава карета най-после пристигна в града, се наложи да изтърпи още час, за да подменят конете и кочияшът да се нахрани.