— Сторих това преди няколко дни. — Лукас най-после го погледна в очите. — Напускам това място.
— Не говориш сериозно!
Лукас не се въздържа и се засмя. Били не беше на себе си от учудване.
— Защо си толкова изненадан? — попита Лукас. — Нали знаеше, че ще си замина.
— Да, но не сега. Още не си свършил. Как ще тръгнеш, преди да приключиш?
Лукас сви рамене.
— Последният етап започна. Няма повече нужда от мен тук.
— Не мога да повярвам! И то след като положи толкова усилия, за да заработи плана ти!
— Точно в това е въпросът, Били. Задържах се тук прекалено дълго.
— Правиш го, защото тя си тръгна, нали?
— Може би — предпазливо изрече той. — Какво значение има? Ти ще се справиш чудесно тук. Всички онези благодарствени писма от различните благотворителни организации, на които раздадохме парите на Сам, са в стаята ми. От теб се иска само да му ги дадеш, веднага след като Бъскет съобщи, че ранчото на Сам е продадено и последните му пари са вложени в благородна кауза. Той не е глупав — веднага ще разбере, че е разорен. Аз купих банката му, така че ще анулирам всички ипотеки. След време ще изпратя човек, за да уреди и този въпрос.
— Още един разход, който според теб си заслужава?
— Искам хората тук да могат да се преместят в по-почтени градове, ако се нуждаят от това.
— Знаеш, че ще заминат. Градчето ще опустее до година. Но, по дяволите, Лукас, мислех, че искаш лично да нанесеш удара на Сам — промърмори Били. — Що за отмъщение е това — да тръгнеш, без дори да видиш израза на лицето му, когато прочете онези писма? Не те разбирам.
— Не за отмъщение го направих, Били, а за да възтържествува справедливостта. Е, това стана. А мога да си представя какъв ще е изразът му — увери го Лукас.
— Не си струва да стоя тук само за да го видя. Довърших го. После ще загуби жена си и накрая — и малкото хора, с които се бе заобиколил и които го караха да се чувства като крал. Ще му остане само апартамента в хотела, който никога не е носил пари, а и никога няма да носи. Скоро ще остане около него само един мъртъв град.
— Ами това ранчо?
— Продай го, ако намериш глупак да го купи. Или го задръж за себе си. Няма значение какво ще решиш. С удоволствие ти го отстъпвам.
— Най-вероятно ще се прибера в резервата. На Уилоу повече й харесва там.
— Така и предполагах.
— А ти какво ще правиш?
— Анри Андревие ми писа, че ще се задържи в Ню Орлинс още малко, преди да отплава за Франция. Мисля да се присъединя към него.
— Онзи разбойник, дето те научи на толкова номера?
— Същият. Така и никога не разбра, защо с охота се отказвам от живота на джентълмен и ставам собственик на ранчо за отглеждане на коне. Вече мога да му обясня и да го позабавлявам с тази история.
— По-добре недей. Нищо чудно да се досети как си го използвал преди това.
— Май си прав — съгласи се Лукас.
Готов бе да тръгне. Погледна Били за последен път — колко добре се разбираха двамата. Този приятел щеше да му липсва.
— Мислиш ли, че някога ще наминеш по тези места? — попита Били натъжен.
— Човек никога не знае. Има още нещо, Били, което искам да направиш за мен. Сложи писмата за Сам в голям плик, запечатай го и отгоре напиши: „С поздрави от Джак Холт, Бутхил, Тусон“. Ако копелето има капчица съвест, ще се сети.
— Идеалният завършек — кимна Били.
Лукас се замисли за това, докато се отдалечаваше от ранчото и Нюком. Проблемът бе, че Самуел Нюком може и да не се сети кой е Джак Холт. В края на краищата, Джак бе само една от многобройните жертви на Сам. Но все пак щеше да се чуди и щеше да свърже името с това на Слейд и Лукас. И ако продължеше да мисли достатъчно дълго, не бе изключено да се досети кой все пак е Джак Холт.
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
— За първи път ли отивате в големия град, госпожице? — попита покровителствено възрастната дама, която седеше до Шарис.
— Родена съм в Ню Йорк — осведоми я Шарис машинално.
— О!
Дамата извърна поглед — отнета й бе възможността да смае провинциалното момиче с истории за града. Шарис сви рамене и отново се загледа през прозореца.
С малкото куфарче, кошницата на Чарли в скута си и овехтелия си костюм, тя наистина приличаше на провинциалистка. Но по време на пътуването не я бе занимавала мисълта за външния й вид.
След по-малко от час щеше да си бъде у дома. Какво я очакваше там? Нищо не разбра от писмото в чантичката си. Препрочете го толкова пъти’, откакто напусна Нюком, че го знаеше наизуст, но все още не схващаше смисъла му.
Скъпа, скъпа Риси,
Мечтите ми най-после се сбъднаха. Джоуел и аз се венчахме тайно снощи. Вероятно ще си помислиш, че това е доста неочаквано, особено след предишното ми писмо, и ще бъдеш права. Не допусках, че Джоуел ще уреди нещата така бързо. А той успя. И сега съм готова да призная, че те излъгах.