Слейд не мислеше за това. В съзнанието му изплува образа на две десетгодишни момчета, които отчаяно яздеха по-далеч от Тусон, следвани от убиец. Цялата картина отново беше пред очите му и този път главата не го заболя от спомена. Фърал Слоун бе стрелял по него и бе предположил, че е мъртъв. Не си бе дал труда да се спусне по каменистата урва, за да се увери. Сега най-после Слейд си припомни всичко. Разбра как ще започне да търси брат си.
Напусна Нюком, без да погледне назад.
ПЪРВА ГЛАВА
1882, Ню Йорк
На север, недалеч от забързания делови център, Пето авеню бе спокоен жилищен район. Между изящните улични лампи бяха засадени дървета. Каменни постройки се издигаха редом до къщи с мансарди. Сграда в готически стил стоеше до къща с италианска архитектура.
Фасадата на дома на семейство Хамонд представляваше мозайка от камък и бял мрамор, с висока веранда на първия етаж и още три етажа над първия. Тук живееше Маркус Хамонд с двете си дъщери. Постигнал всичко сам и започнал да забогатява, далеч преди да се роди първата му дъщеря, той не допускаше нищо да се изпречи на пътя му. Малцина дръзваха да оспорват решенията му и затова минаваше за добродушен и щедър, поне що се отнася до дъщерите му.
По-голямата в момента се приготвяше да излезе с годеника си, определен от баща й. Шарис Хамонд не възразяваше срещу избора. В деня, когато Маркус я уведоми, че през лятото ще се омъжи за Джоуел Парингтън, тя само кимна. Преди година вероятно би оспорила това, дори би протестирала, но след завръщането си от обиколка из Европа, където бе преживяла толкова унизителна любовна авантюра, тя с радост посрещна перспективата за сигурна, макар и лишена от любов, женитба.
Нямаше от какво да се оплаква — с Джоуел Парингтън бяха приятели от деца. Имаха общи интереси и според нея той бе дяволски привлекателен. Бракът обещаваше да е добър и ако имаха късмет — по-късно не бе изключено да се появи и любовта. Щеше да е лицемерно от страна на двамата да твърдят, че изпитват чувства един към друг, тъй като и Джоуел изпълняваше волята на баща си. Но двамата си допадаха и Шарис знаеше, че приятелките й завиждат. Това до голяма степен поддържаше доброто й настроение, макар и да не преливаше от ентусиазъм. Никак не бе неприятно да ти завижда цяла тълпа жени, обсебени от стремеж да се надпреварват.
В момента обаче тя не мислеше за Джоуел. Шарис се чудеше къде из многобройните стаи на къщата ще открие Чарли. Реши да го вземе на днешния излет. Щеше да й прави компания, ако Джоуел станеше разсеян, както му се случваше напоследък.
Изчака прислужничката си Джени да прибере изпробваните костюми, преди да се спре на жакета и полата — френски модел от зелен сатен, гарниран със зелено моаре.
Отби се първо в стаята на сестра си в другия край на коридора, за да провери дали Чарли не е там.
Шарис потропа веднъж и без да изчаква покана, отвори вратата със замах. Появата й изненада по-малката й сестра. Стефани трепна и бързо натика някакви хартии в чекмеджето на бюрото. Погледна сестра си с укор.
— Можеше да почукаш — отбеляза Стефани рязко.
— Почуках — отвърна Шарис спокойно, а в очите й играеха закачливи пламъчета. — Любовни писма ли пишеш, Стеф? Нали знаеш, че не е нужно да се криеш от мен?
Прекрасното бледо лице на Стефани поруменя.
— Нищо подобно не правех — отвърна тя разгорещено. — А и не е твоя работа.
Шарис се сепна. Вече не знаеше какво да мисли за по-малката си сестра. Откакто Стефани стана на седемнадесет, цялото й държане се промени. Сякаш таеше неприязън срещу всички, и то без видима причина. Самата Шарис ставаше обект на гневни изблици, които завършваха със сълзи, но не следваха никакви обяснения. Вече се бе отказала да разбере какво терзае сестра й.
Най-озадачаващото бе, че през последната година Стефани се превърна в невероятна красавица и ухажорите се тълпяха около нея. С напъпилите си гърди, тънката талия, дребния си ръст, великолепните руси коси и сини очи, красотата й бе на мода. Всяка жена, която не притежаваше макар и само един от тези атрибути, й завиждаше. Завиждаше й и Шарис. Искаше й се да изглежда като сестра си, но умело прикриваше разочарованието си; криеше го зад привидна самоувереност и успяваше да подведе и най-проницателните. Някои дори я смятаха за надменна.
Загадъчното поведение на Стефани можеше да изкара от търпение и светец. Единствено с баща си не се заяждаше. Впрочем и двете момичета бяха наясно, че не е благоразумно да се правят сцени в негово присъствие. Само майка им, починала две години след раждането па Стефани, бе дръзвала да спори с Маркус Хамонд. Тя имаше желязна воля и спречкванията им бяха чести и разгорещени. Когато не се караха, те се обичаха не по-малко пламенно.