О, Риси, трябва да ме разбереш. Когато ми писа, че искаш веднага да се върнеш вкъщи, не знаех какво да предприема, за да те убедя, че е невъзможно. Все още бе прекалено скоро. Татко се бе поболял от тревога по теб, но не споменаваше нищо за отмяна на сватбата ти. Категорично отказваше да разговаря по този въпрос с мен и си помислих, че когато се върнеш, ще те принуди да се омъжиш за Джоуел.
Разбираш ли — той не призна пред Едуард Парингтън, че си избягала. Излъгах те, Риси. Той не бе говорил с никого, защото тревогата му за теб бе по-голяма от гнева му. Това стана на втория ден след заминаването ти:
Всички мислят, че възнамеряваш да се омъжиш за Джоуел, но може да им кажем, че си променила решението си, докато си отсъствала. След това може да обявим, че съм пристанала на Джоуел. Така никой няма да знае, че си бягала от къщи.
Вероятно всичко звучи доста объркано, но всъщност не е. Никога нямаше да те излъжа, Риси, но бях така отчаяна. И не мисли, че съм била съвсем безсърдечна по отношение на татко. Не му съобщих къде си, но му казах, че си ми писала и си жива и здрава. Уведомих го, че скоро ще си у дома. Върни се наистина скоро, Риси, преди да се поболее от тревога.
Моля те не ми се сърди. Исках да те уверя, че всичко ще е наред, когато ти писах да не се отчайваш, помниш ли? Нали ме разбираш?
Шарис прибра писмото. Нямаше смисъл. Продължаваше да се съмнява дали този път Стефани й казва истината, или баща им е разбрал, че сестра й знае къде е и я е принудил да напише писмото, за да накара Шарис да се върне. Умът й не го побираше как малката сладка Стефани е могла да бъде толкова безскрупулна, пък било то и в името на любовта.
Шарис мечтаеше с това да се изчерпват проблемите, които я глождеха по време на пътуването, но не бяха само те. Колкото и иронично да звучеше, пътуването към дома, не бе по-различно от пътуването й на запад. Трима души заемаха мислите й, но този път третият не бе непознат, а от плът и кръв.
Шарис откри колко й липсва Лукас. Не искаше да вярва, но ден, след като напусна Нюком, стана ясно, че изпитва дълбока меланхолия.
Той неизменно й въздействаше — независимо дали тя желаеше, или не. Успяваше да я развесели, ядоса, изплаши, и, разбира се, да я изпълни с наслада. Винаги, когато беше с него, бе изпълнена с чувства.
Затова сега, далеч от него, не успяваше да контролира чувствата си; макар да бе ядосана на сестра си, разтревожена за баща си, чувствата, които изпитваше към Лукас, не я оставяха нито за миг. Напрежението й струваше доста и нервите й бяха изопнати.
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Слънцето огряваше тихия булевард, но Шарис, изпитала далеч по-жарко слънце, почти не го забеляза. Остана на ъгъла и дълго след като кочияша замина, продължи да наблюдава къщата на семейство Хамонд. Струваше й се някак чужда. Отсъства само три месеца, а сякаш бяха минали години. Най-много я смущаваше усещането, че не принадлежи на този дом.
Бавно изкачи стъпалата, дишайки дълбоко; за миг се изкуши да потропа. Не, така щеше да постъпи страхливец, а тя не искаше да създаде подобно впечатление. Влезе направо, сякаш точно така бе редно, и замръзна на място в широкото антре: винаги бе приемала мраморните подове, тежките тапети, кристалните полилеи, излъчващи ненатрапчива елегантност, за нещо естествено и нормално.
Даде си сметка, че с радост би ги заменила за прекрасните очи на Лукас. Ала веднага се сети, че той не я искаше; време бе да запомни това и да престане да мисли за него.
— Госпожице Хамонд!
Шарис подскочи, когато името й отекна в голямото антре. Спретната, както винаги, макар и развълнувана, госпожа Етертън стоеше на горната площадка на стълбището.
— Какво има, госпожо Етертън? — чу се гласът на Маркус Хамонд от кабинета.
Последва пълна тишина. Шарис не трепна, тя дори не дишаше. Само след миг Маркус Хамонд се появи на прага. Той спря, сините му очи бързо я огледаха от главата до петите, преди да се втренчат в лицето й. Ако бе очаквала да види мъж, съсипан от тревога, бе разочарована. Около очите му имаше кръгове от умора, но иначе бе непроменен.
Шарис внимаваше да не издаде чувствата си. Нима зърна облекчение в очите на баща си? Не успя да определи, защото шумът от бързи стъпка го накара да се намръщи.
Стефани бе чула възклицанието на госпожа Етертън. Пристигна тичешком и почти се сблъска с икономката. Шарис обаче не погледна сестра си — не откъсваше очи от баща им. Той изгледа гневно и двете, после се обърна към Шарис: