— Остави си нещата и ела тук.
Колко лесно бе да изпълни безропотно нареждането на този мъж. Шарис остави на пода куфарчето и кошницата на Чарли и прекоси антрето, за да влезе в кабинета на баща си. Хвърли бегъл поглед на Стефани и разбра колко голяма е нейната тревога. Завладяха я мрачни предчувствия.
Вратата се затвори зад гърба й и тя се напрегна. Не издържа на мълчанието.
— Още ли ми се сърдиш?
— Разбира се, че още се сърдя — отвърна той грубовато. Но докато изричаше тези думи, пристъпи към нея и я взе в обятията си. Прегърна я така силно, че дъхът й секна. После той внезапно я пусна. Шарис се загледа в него. Беше намръщен, но това вече не я тревожеше.
Значи беше истина. Той действително се бе безпокоял за нея. Изпита огромно облекчение и се усмихна радостно.
— Мисля, че съм ти липсвала, татко.
— Не ставай нахална, момиче — предупреди я той строго. — Би трябвало да взема каиша, за Бога. Това, което стори, е безотговорно…
— Давам си сметка — прекъсна го тя, за да го лиши от възможността да се разпали. — И наистина съжалявам, татко. Никой не съжалява повече от мен за глупавата ми постъпка.
Загрижеността му бе очевидна.
— Добре си, нали, Риси? Искам да кажа… Нищо не ти се е случило?
Тя се поколеба.
— Ами… — Не желаеше да му казва за Лукас освен в краен случай. — Не. Изглеждам добре, нали?
— Виждала ли си се в огледало напоследък? — попита той грубо.
Шарис се изчерви.
— Пътувам от две седмици, татко. След като се измия и преоблека…
— Две седмици? — възкликна той. — Къде по-точно беше? Хората, които наех, не успяха да те открият. Две седмици!
— Бях… в Аризона.
— Та това е на другия край на страната! Луда ли си? Териториите извън щата са почти нецивилизовани. Какво те накара…
— Има ли значение? — прекъсна го тя. — Нали съм у дома?
Маркус замълча. Не знаеше вече как да се оправя с дъщеря си. Никога не я бе виждал такава — държеше се като майка си.
— Седни, Шарис — каза той и се настани зад бюрото, където се чувстваше по-сигурен. — Искам тържественото ти обещание, че никога повече няма да напуснеш този дом без благословията ми. На възраст си, когато известна свобода ти се полага, но въпреки това си уязвима. А възпитанието ти изисква определено поведение, Шарис. Всичко останало е петно върху честното ни име. Обещаваш ли ми?
— Да.
Маркус се замисли. Наистина ли се разкайваше? Изглежда, моментът бе подходящ да провери това.
— Радвам се, че проявяваш здрав разум, мила. С облекчение мога да ти съобщя, че твоето злощастно приключение не промени нищо. Сватбата ти ще се състои, както бе предвидено, макар и с известно закъснение.
— Татко…
— Не желая да чувам и думичка на несъгласие — спря я той непреклонно.
— Ще чуеш много повече от една дума — отвърна тя, не по-малко решително от него. — Няма как да се омъжа за Джоуел. Стефани се е венчала за него.
Той я зяпна безмълвно.
— Можеш да я попиташ, татко.
Ако имаше нещо, което Маркус не понасяше, то бе да му сервират нещо изневиделица. Веждите му мрачно се свъсиха, докато се отправяше към вратата, за да извика по-малката си дъщеря. Но щом отвори вратата, Стефани едва не падна в кабинета — явно не бе чула стъпките му. Стоеше засрамена, че са я заловили да подслушва.
— Истина ли е? — прокънтя гласът на Маркус. — Омъжена ли си за Джоуел?
Стефани се разтрепери. Никога не успяваше да се справи с баща им, когато бе разгневен. Не посмя да го погледне в очите, но все пак прошепна:
— Да.
— Как се случи?
Стефани събра кураж.
— Джоуел го уреди. Отидохме… в северната част на щата… венчахме се в малка църква и… той ме докара обратно вкъщи, преди да се прибереш от кантората.
— И ти наричаш това венчавка? — вилнееше Маркус… — Глупости. Ще анулирам церемонията.
— Не! — изпищя Стефани.
— Няма да търпя повече неподчинение в този дом! Върви в стаята си!
Стефани се обърна с помръкнало лице към сестра си:
— Риси, направи нещо!
Изведнъж Шарис се почувства страшно уморена.
— Смятам, че сторих достатъчно. А ти? — едва пророни тя.
Стефани избухна в ридания, избяга от стаята и пое по стълбището. Маркус затвори вратата и се върна до бюрото. Ненавиждаше да се намесват в добре пресметнатите му планове.
— Видя как лесно се уреди този проблем — заяви той деспотично.
Шарис въздъхна. Баща й продължаваше да се държи като самовластен господар, без да се съобразява с чувствата и желанията на другите.
Очите й се приковаха в неговите.
— Защо е толкова важно точно аз да се омъжа за Джоуел? Не е само защото искаш нашето семейство да се сроди с неговото. Стефани вече го направи. А и той очевидно я предпочита. Защо нещата да не останат така?