— Рядко. Тъкмо по тази причина той и съпругата му не се задържат дълго на едно място.
Лукас свъси вежди.
— Не бива да вярваш на всички приказки, Анри.
— Но във всяка мълва има зрънце истина. Един спомен изплува в съзнанието на Лукас.
— Да се казва случайно Антоан?
— Презимето му е Готие — сви рамене Анри. — Не знам малкото му име. Защо? Да не би да го познаваш?
— Ще е прекалено голямо съвпадение, ако е същият човек. Нямам представа защо ми хрумна подобна мисъл.
Но истината бе, че знаеше. Същият ден прекара прекалено дълго сам, а винаги, когато оставаше сам, мислеше неизменно за Шарис. Всичките им разговори изплуваха в съзнанието му, сякаш се бяха състояли вчера, а не миналото лято. И ето днес неволно се сети за Антоан.
Нямаше начин да е същият мъж, но, по дяволите, на Лукас ужасно му се щеше да се окаже, че е така. Толкова неловко се чувстваше заради поведението си към Шарис, че на драго сърце щеше да раздаде малко справедливост от нейно име. Нямаше начин да я срещне отново, но ако това станеше — щеше да е катастрофално. Продължаваше да се надява, че с времето спомените ще избледнеят, болката ще отслабне, ще дойде краят на този безсмислен копнеж по нея.
Не се съмняваше, че вече го е забравила. Вероятно бе анулирала брака им отдавна. Сигурно даже бе вече омъжена. Дори да искаше да я види, не знаеше къде да я намери. Бе депозирал на нейно име пари в банка в Ню Йорк, но те оставаха непокътнати. Четири месеца разследване не доведоха до никакъв резултат. Единственият Джон Ричардс, който откри, се оказа емигрант шапкар, който нямаше дъщери. Не се намери и никаква госпожа Хамонд с нейното описание; нито пък госпожица Ричардс.
Анри продължи да разказва на Лукас за присъстващите в салона, но той го слушаше с половин ухо. Накрая Анри се запъти към масата на графа.
Лукас продължи да наблюдава Готие. След време французинът отиде при двама мъже; очевидно всички се познаваха. От разговорът им, който постепенно ставаше все по-оживен, и от многото прикрити погледи към хубавото тъмнокосо момиче в другия край на салона, Лукас се досети, че става дума за някакъв облог.
Любопитството го отведе на бара, където тримата тъкмо приключваха разговора си. Слава Богу, че благодарение на Анри научи френски доста добре.
— Две седмици?
— Седмица и половина, Антоан. Нито ден повече.
— Дадено.
Антоан? Дали това е същият човек? Беше твърде разпространено френско име, а и несъмнено мнозина мъже биха се впуснали да прелъстят някоя девойка, ако ги предизвикат. Или заради облог.
Готие изглеждаше доволен от себе си. Двамата му познати го изоставиха и той си поръча питие. Извърна се, за да наблюдава тъмнокосото момиче в дъното на салона.
— Позволете на мен — предложи Лукас, плати питието и му го подаде.
Готие прие, наблюдавайки Лукас пресметливо.
— Познаваме ли се, monsieur?
— Не, но мисля че съм чувал за вас. Вие сте Антоан Готие, нали?
— Да.
— Замислих се за интересния облог, който току-що сключихте.
Готие се засмя с облекчение.
— Вероятно ви се иска да се присъедините към моите приятели и да загубите малко пари?
— Няма да участвам, ако вече познавате момичето — включи се Лукас в играта.
— Не, все още нямам това удоволствие. Но тя вече отблъсна ухажванията на Клод, което го амбицира да се обзаложи.
Клод вероятно е един от двамата мъже, които току-що си тръгнаха?
— Да. Надява се да се разтуши, като види, че и аз се провалям. Но ако се съмнявате в способностите ми, monsieur, посочете ми което и да е момиче в залата и ще го приема като двойно предизвикателство.
Лукас едва успя да прикрие отвращението си. Очите на мъжа проблясваха в очакване. С трапчинки на бузите и искрящ поглед той бе много привлекателен. Нима жените наистина си падаха по такива пауни?
— Изглеждате убеден в победата — отбеляза Лукас. — Чудя се защо.
— Защото никога не губя.
— Никога? Нито веднъж?
Антоан се изчерви.
— О, да. Нали споменахте, че сте чували за мен. Предполагам, че сте срещали Жан-Пол и той ви е казал. Беше преди около три години, но не престава да се хвали със спечеления срещу мен облог.
— Момичето изплъзна ли ви се? — подметна Лукас съвсем нехайно.
— Да. Беше сладка и невинна. На осемнадесет. Колко са наивни на тази възраст. А и почти я спечелих. Само още няколко минути и легендата за мен щеше да остане неопетнена.
— На осемнадесет? Преди три години? Не можеше да става дума за Шарис. Лукас щеше да бъде ужасно разочарован, ако нямаше причина да натрие мутрата на този тип.
— Какво се случи?
Антоан се изкиска недоволно.
— Съпругата ми нямаше търпение да се присъединя към нея. Нахълта и провали всичко, като обяви че сме женени.