Момичетата не приличаха на родителите си. Баща им вярваше, че и двете са покорни и сговорчиви. Бяха отлични актриси.
— Какво искаш? — попита Стефани свадливо.
— Търся Чарли.
— Днес не съм го виждала.
Шарис се накани да излезе, но любопитството й бе разпалено.
— Какво правеше, когато влязох, Стеф? Някога нямахме тайни една от друга.
Стефани сякаш за миг се поколеба и Шарис си помисли, че ще отстъпи. Но в следващия момент погледна към скръстените си в скута ръце и по детски обяви:
— Може и любовно писмо да пишех. Може да имам специален обожател. — Вдигна поглед и някак предизвикателно завърши: — А може и аз скоро да се омъжа.
Шарис реши, че това са само глупости.
— Ще ми се да споделиш какво те терзае, Стеф. Наистина искам да ти помогна.
Стефани се направи, че не я е чула.
— Приготвила си се да излизаш.
Шарис се предаде и сви рамене.
— Джоуел предложи да се повозим из Сентрал парк, ако времето е хубаво.
— О! — Макар и за миг в очите на Стефани проблесна мъка. После подметна небрежно: — Е, да не те задържам.
— Искаш ли да дойдеш? — предложи Шарис импулсивно.
— Не! Не бих желала да се натрапвам. А и трябва да довърша писмото.
Шарис отново сви рамене.
— Както решиш. Ще ми се да намеря Чарли, преди да тръгна. Ще се видим довечера.
В момента, когато вратата се затвори, лицето на Стефани помръкна, а очите й се напълниха със сълзи. Не беше честно; въобще не беше честно! Шарис неизменно получаваше всичко. На нея винаги й вървеше. Ето — бе наследила великолепните коси с медни отблясъци на майка им, както и необикновените очи — тъмновиолетови или нежно аметистови. Тя бе уравновесената и самоуверената, любимката на баща им. Гувернантките им, учителките им, дори прислугата все чакаха да получат одобрението на Шарис. Леля им Софи предпочиташе Шарис, защото й напомняше за скъпата й, рано споминала се сестра. Тя не бе красива, но с високия си ръст, с цвета на косите и лицето си, тя се открояваше и го правеше царствено, сякаш по право й принадлежеше да бъде център на вниманието.
Стефани никога не бе завиждала на сестра си заради късмета й. Напротив — обичаше я нежно. Но сега предстоеше Шарис да получи онова, което Стефани желаеше най-много на света: Джоуел Парингтън. Болеше я от копнеж по него. Болеше я, че не може да го има, защото Шарис всъщност не се интересуваше от него.
Именно тази горчивина трябваше да понесе. Сестра й не обичаше Джоуел. А и той никога не гледаше Шарис така, както гледаше Стефани: с възхищение, което не винаги успяваше да прикрие. Ако имаше възможност, тя не се съмняваше кого би избрал. Но той никога не бе имал право на избор. Както и Шарис, макар че би се борила за себе си, ако й се наложеше.
Нямаше смисъл да се моли за чудо, когато до сватбата оставаха два месеца? Сърцето й бе разбито и нищо не бе в състояние да й помогне. Младоженците възнамеряваха да се преместят в къща по-надолу на същата улица. Как щеше да издържа да ги вижда често, да знае, че… Не, нямаше да го понесе.
Стефани отвори чекмеджето на бюрото и измъкна листата, които натика вътре. Беше изрязала от вестник „Ню Йорк Таймс“ обявата за съпруги. След като нямаше да получи Джоуел, щеше да се омъжи за някого, който живее далеч, където никога повече няма да види Джоуел. Написа три писма — две до мъже, пуснали обявите, и едно до агенция, която уреждаше подобни бракове.
Стефани отново прегледа писмата. Бе поукрасила добрите си качества и умения. Защо бе излъгала? Нищо не й липсваше. Щеше да бъде нечия чудесна съпруга. Защо да не изпрати поне едно от писмата? Да остане в Ню Йорк, означаваше напълно да разбие сърцето си.
Стефани отново взе вестникарската изрезка. Имаше обява от фермер в Аризона. Опита се да си припомни какво бе учила: да, аризонските земи са доста далеч. А и фермер щеше да е напълно подходящ. Нищо чудно да се окаже един от новозабогателите от отглеждането на добитък, за които бе чувала.
Прочете цялата обява. Една година не й достигаше, за да отговаря на изискванията, но какво толкова, ако послъже и твърди, че е на осемнадесет. „Да е силна и здрава.“ За здрава — беше здрава, но никога не й се бе налагало да провери дали е силна. „Да работи усилено.“ Е, можеше да го стори, но щеше да настоява и за прислужници — най-малкото половин дузина. „Да изпрати снимка.“ Аха! Значи мъжът държеше да е наясно какво точно ще получи и очевидно се надяваше на нещо повече от обикновено момиче.
Стефани се усмихна. Измъкна нов лист хартия и започна да пише писмо до Лукас Холт.