— Няма значение, че си без кавалер. Познаваш всички присъстващи.
— Затова реших все пак да дойда. — Истината бе, че имаше нужда да се разсее. — А и не съм толкова закъсняла. Предполагам, че Шейла още не е дошла.
— Само тя освен теб закъснява. Никога не може да се разчита на нейните обещания.
— Не се цупи така, Стефани. Не ти отива.
— Не мога да се въздържа — ядно прошепна младата домакиня. — Като кълбо от нерви съм, откакто чух за…
— Ще ми се да не говорим за това. — На входната врата се позвъни и Шарис се отдръпна от Стефани. — Хайде, иди и посрещни последната си гостенка. Ще вляза сама…
— Какво има, Риси? — Стефани проследи погледа на сестра си и зяпна. — Това той ли е? Да, това е той. О, какво да правя? Да накарам ли Джоуел да го помоли да си върви? Риси?
Трябваше здравата да разтърси сестра си, преди да получи отговор.
— Нищо… Нищо не предприемай, Стефани. — Извърна се и затвори очи, за да се успокои.
— Какво да правя? — шепнеше Стефани трескаво. — Не мога да го приема ей така в дома си. Джоуел трябва да знае.
— Стефани, въобще не мислиш! — сряза я Шарис. — Няма начин да накараш мъж като него да напусне, ако сам не го желае. Ще стане само по-лошо, ако и Джоуел се намеси. Прави се, че всичко е наред.
— Но как да постигна това? — вкопчи се Стефани в ръката на Шарис. — О, Боже, той те видя! Идва насам, Риси. Аз се оттеглям.
— Да не си посмяла да ме оставиш насаме с него! — просъска Шарис.
Обърна се. Очите й срещнаха неговите. И изведнъж изпита странно чувство. Очите му — ясни и златистозелени — грееха и напълно я обезоръжиха.
Независимо дали бе гальовен или строг, погледът му й въздействаше — това очевидно бе останало непроменено. Кожата му вече не бе така силно загоряла, но беше подчертано по-тъмен от останалите мъже в салона. Тъмните му коси бяха по-къси отпреди, дрехите — несравнимо по-елегантни. Но продължаваше да бъде мъжът, когото не можеше да забрави.
— Здравей, хубавице.
Дрезгавият глас накара тръпки да пробягат по тялото й.
— Разбрах, че вече си се запознал с някои от моите приятели, но още не познаваш сестра ми — заяви тя, опитвайки се да се владее.
Той хвърли бърз поглед към поруменялата блондинка и кимна сдържано, преди отново да се втренчи в Шарис. Изражението на лицето му бе непроницаемо като гранит. Двамата продължиха да стоят неподвижно, загледани един в друг.
— Е, най-после да видим младоженците заедно — провикна се Шейла, която заситни към тях. Доналд бе увиснал на ръката й. — Няма да повярваш къде го открихме, Шарис. В другия край на града. Знаех, че няма да успее да стигне тук навреме, ако не предложим да го докараме.
— Много разумно от ваша страна, Шейла — увери я Шарис сдържано.
— Е, по-късно ще си побъбрим, скъпа — обяви Шейла ведро. — Редно е да поздравя и останалите гости. Не бива да се държа невъзпитано.
Шейла, следвана от Стефани, тръгна към гостната и Шарис остана насаме с него.
— Има ли местенце, където да поговорим необезпокоявани?
— Не!
Тя се смути от резкия си глас.
— Страхуваш се да останеш насаме с мен ли, хубавице?
— Не, просто… Няма причина да не останем тук.
— Да бъде твоята — изръмжа той, — но не издържам повече.
Притегли я бързо към себе си и устните му се впиха в нейните. Допирът на тялото му я порази, сякаш я бе ударила светкавица. Устните му бяха жадни, търсещи. Не намери сили да му се възпротиви: ръцете й се придвижиха по раменете му, обвиха врата му, вплетоха се в косите му.
Той повдигна леко глава, като се питаше дали тя ще се отдръпне от него, но тя не помръдна. Очите й сияеха като тъмни аметисти.
— Съжалявам, но не можех да се въздържа — пророни той тихичко.
— Моля?
Той се усмихна.
— Огледай се наоколо, хубавице.
Тя обърна глава и се изчерви до корените на косата си. Стефани я зяпаше смаяно. Шейла се хилеше. Труди Бейкър и няколко други момичета се кискаха. Мъжете в стаята се стараеха да си придадат вид, сякаш нищо на са забелязали. Идваше й да умре.
Погледна към него, видя ръцете си, обвили врата му, и ги дръпна, отстъпвайки назад.
— Как посмя? — процеди тя гневно.
— Много лесно и с удоволствие — отвърна той, взе ръката й и я отведе настрана. — А и защо не си зададеш същия въпрос? Току-що ме призна за свой съпруг пред всички присъстващи.
— А ти не си ли? — остро попита тя.
— Не.
Очите й се разшириха.
— Значи наистина си ти? Колко си непоносим, Слейд. Но съм изненадана, че го признаваш.
— Слейд? — Той вдигна черните си вежди по своя влудяващ начин. — Защо ти хрумва, че може да съм Слейд?
Шарис поклати глава.
— Не се опитвай да ме объркаш. Регистриран си в хотела като Слейд Холт.