Выбрать главу

Шарис влезе в кабината на баща им. Огромен портрет на майка им украсяваше стената зад гърба му. Знаеше, че той често се обръщаше в коженото си кресло, за да се вгледа в портрета. Ако някога мъж бе скърбял, то това бе Маркус Хамонд, който отказа да се ожени повторно, защото никоя жена не бе в състояние да се сравни със покойната му съпруга. Приятелите му отдавна се бяха отказали да го сватосват и го оставиха със спомените му, на които така държеше.

Седеше зад бюрото и преглеждаше документи. Шарис знаеше малко за деловите му въпроси — само това, че бяха разнообразни: компания за каучук, пивоварна, компания за мебели, фирма за внос, десетки складове и административни сгради.

Баща й не възнамеряваше да й предаде управлението на своя бизнес. Тя не бе подготвяна за подобно нещо. Именно това бе основната причина съпругът й да отговаря на изискванията му. Един ден този мъж щеше да контролира всичко, изградено от Маркус Хамонд.

Маркус вдигна глава и Шарис се усмихна.

— Не исках да те безпокоя, татко, но търся Чарли. Не си ли го виждал случайно?

Ясни сини очи искряха под тъмнорусите вежди.

— Тук? Знаеш, че не е желан в кабинета ми. А и той го знае.

— Питам само дали си го виждал, татко.

— Не, не съм. И се надявам никога повече да не го видя — отвърна той троснато. — Пази го да не се мярка пред очите ми, Риси.

— Да, татко.

Шарис въздъхна и се отправи към кухнята. Безполезен лентяй, бе казал баща й по адрес на Чарли. За нищо неспособен уличен негодник. Ала Шарис се привърза към Чарли много повече, отколкото бе очаквала, след като го намери бит и ранен, и положи грижи да му възвърне здравето.

Шарис бе избрала неподходящ момент да се появи в царството на прислугата. Дочу сподавен плач, после — високо стенание. Отвори вратата на кухнята: готвачката мигом се захвана с тенджерите, а Джени, отбила се за чаша чай, го изпи на един дъх и бързо излезе, за да се качи отново горе. Помощничката на готвачката яростно започна да бели картофи.

Други две жени стояха близо до масата: госпожа Етертън, икономката на семейство Хамонд, и новата прислужница за долния етаж, която Шарис бе виждала досега само веднъж. Именно това крехко същество ридаеше така силно. В краката им лежеше счупена чаша от кобалтовосиния сервиз за чай, който майката на Шарис бе донесла от Франция. Тя и сестра й Софи бяха израснали там. Чашата бе една от осемте, които Шарис нареди да се опаковат, за да бъдат изпратени в новия й дом. За нея те представляваха част от безценно съкровище, което възнамеряваше да предаде един ден на своите деца.

Шарис се наведе да вдигне парчетата и сърцето й се сви. Останалите седем чаши бяха на плота, а до тях стоеше картонена кутия. Въздъхна. Ако не бе решила да ги пренесе в новия си дом, още щяха да стоят невредими в трапезарията.

При вида на изражението й новата прислужничка отново избухна в плач.

— Не исках да я счупя, госпожице. Случайно стана, кълна се. Не й позволявайте да ме изгони.

Шарис погледна към строгото лице на госпожа Етертън.

— Вече я освободих, госпожице Хамонд — осведоми я икономката. — Трябваше да го направя по-рано. Ако това момиче не чупи нещо, то прекарва времето си в мечти посред бял ден и не върши никаква работа.

— Щом като непрекъснато чупи нещо, не е трябвало да й се повери опаковането на сервиза от майка ми — отбеляза Шарис остро.

Лицето на госпожа Етертън почервеня, а младото момиче се обади:

— О, Моли трябваше да ги опакова, госпожице, но тъй като е болна от три дни, ме помоли да й помогна, за да не изостава много със задачите си.

— Значи сама си решила да… Извинявайте, госпожо Етертън — промълви Шарис.

Икономката се изпъчи с достойнство и кимна.

— Дайте ми още един шанс, госпожице. Кълна се, че ще работя по-усилено. Не мога да се върна във Файв Мойнтс. Моля ви, не й позволявайте да ме изгони.

— Файв Пойнтс? — обади се госпожа Етертън вбесена. — Каза, че идваш от ферма в северната част на щата. Значи си ме излъгала?

— Нямаше да ме наемете, ако знаехте, че идвам от Файв Пойнтс.

Този разговор не бе по вкуса на Шарис. Не винеше момичето, че е така разстроено. Самата тя дори не бе минавала край Файв Пойнтс, но знаеше за този район и Манхатън — там бяха най-ужасните бордеи на града и хората живееха в рухнали мръсни сгради. Никой не можеше да мине необезпокояван по онези улици. Бедното момиче, едва ли имаше повече от петнадесет години. Израсло там, правеше отчаян опит да се отскубне.

— Ще й дадете ли още една възможност, госпожо Етертън? — попита Шарис импулсивно.

По лицето на икономката се появиха червеникави петна:

— Но госпожице…

— Всеки има право да опита отново — прекъсна я Шарис решително. Обърна се към момичето: — И в бъдеще бъди по-внимателна.