— Ти не знаеше, че става дума за един и същи човек, Шарис. В съзнанието ти ние представлявахме двама напълно различни мъже.
— В съзнанието ми ти бе като негово продължение — опасен, непредсказуем… — Замлъкна, когато съзря влудяващата му усмивка. — Кое е толкова забавно?
— Току-що призна, че ме обичаш, мила моя.
— Не е вярно! — възрази тя възмутено. — Влюбих се в Лукас, не в теб. — Хладният му поглед я смути. — О, разбираш какво искам да кажа!
— А кое те кара да мислиш, че не аз съм мъжа, в когото се влюби?
— Не се държиш по същия начин. Не си толкова внимателен, колкото него.
— Съществува само един, Шарис — аз. Сега вече мога да се държа като себе си. Никакви роли, никакви преструвки; няма да се налага да съм нащрек всеки път, когато правя нещо.
— Но като Слейд ти постоянно ме плашеше.
— Съзнателно, мила моя. Нали не допускаш, че исках да се отдадеш и на двама ни?
Припомни си първите два пъти, когато почти му се отдаде: единия. — в ранчото, другия — в планината. Не почти; тя му се отдаде. И си припомни объркването си, когато той и двата пъти я отблъсна. Сети се как я погледна победоносно, когато му призна, че е готова на колене да го моли да я остави на мира. Тогава си бе помислила, че тържествува, защото я бе унизил, но сега разбираше, че е било заради нейния избор — тя не желаеше и двамата.
— Но защо отново се появи в ранчото? — попита тя. — Вече бе постигнал целта си. Лукас и аз…
— Не беше нарочно, Шарис. В действителност бях тръгнал да се прибирам по-рано същият ден, защото нямах търпение отново да сме заедно, след като се разделихме сутринта така. Но тогава се появиха апахите и съобразих, че не бива да се държа с тях, сякаш съм Лукас. Щеше да се чудиш защо така лесно общувам с тях.
— Но нямаше защо и тогава да се опитваш да ме съблазниш.
— Не, но когато се прибрах, се сетих за какво ние — по-скоро Лукас и ти — се бяхте скарали и импулсивно реших веднъж завинаги да уредя този проблем. И ти направи своя избор. А и не може да ти се отрече, че с голямо удоволствие ми натриваше носа.
Шарис не понасяше да гледа пълните му с разбиране очи, като се сети колко отмъстително се държа, след като я увери, че ще я остави на мира.
— Ами ако не се бях разплакала? Щеше ли да ме любиш тогава?
Той поклати глава.
— Щях да измисля начин да се скараме. Никога не те е грозила опасността да те насиля, хубавице.
— Ще ми се тогава да го знаех — отбеляза тя сухо.
— Знаеш, че винаги те пусках: Не че ми беше лесно — отбеляза той. — Всеки път, когато съм близо до теб, се забравям, независимо каква роля играя в момента, Шарис. Не съм като Слейд, когото срещна в Аризона, но не съм и Лукас.
Тя се намръщи. Той бе комбинация и от двамата, а не един от тях. Е, веднъж не пожела ли двамата да са един човек? Какъвто и да беше, тя знаеше едно — беше се влюбила в този мъж, независимо от твърдото си решение никога да не отдаде сърцето си.
Тя щеше да го приеме и да свикне с него такъв, какъвто беше. Но какво изпитваше той към нея?
Остана дълго загледана в лицето му и накрая попита:
— Защо се появи, когато вече се бях качила на дилижанса?
— Видях те да напускаш ранчото и разбрах, че ще си заминеш.
— Но защо се появи като Слейд?
— След като бе достатъчно разстроена да напуснеш Лукас, реших че си в състояние да направиш сцена, ако той се появи.
— Но можеше да ме догониш, преди да стигна Нюком. Защо въобще ме остави да се кача на дилижанса?
— Мислех, че достатъчно съм ти навредил, Шарис. След като бе решила да си вървиш, нямаше да те спра. Не ми се струваше почтено. Но трябваше да ти кажа „довиждане“ или нещо подобно. Можех да свърша това като Слейд, без да те паникьосам. Не бях в състояние да те оставя да си заминеш просто така.
— Защо не? — попита тя.
— За Бога, жено! Още ли не си разбрала, че те обичам? Защо, по дяволите, иначе ще съм тук? И за какво ще стоя да отговарям на глупавите ти въпроси, след като искам само да те взема в обятията си и да ти покажа колко те обичам?
— Е — обади се тихо тя, — какво те спира?
Слейд я изгледа изненадан и гръмогласно се разсмя.
— Ти наистина си възхитителна, госпожо Холт. Само толкова ли ти бе нужно, за да те спечеля?
Тя стана и се сгуши в обятията му.
— Обичам те, хубавице — промърмори той… — Желая те. Имам нужда от теб. Остави ме да ти го покажа.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Каретата бързо се движеше по Пето авеню, но на Шарис все й се струваше, че се бави. Беше гневна и винеше за всичко баща си. Слейд пък стоеше безгрижно и я наблюдаваше от срещуположната седалка, сякаш нямаше значение, че ги прекъснаха в момента, когато я взе на ръце и се готвеше да я отведе в леглото.